твърде много. Твърде много. Господин Фиск го е казвал многократно.
Сърцето на Хети се сви, когато видя как доброто настроение напуска Майкъл.
— За съжаление, госпожо Фиск — отвърна той, — за болните няма почивни дни.
— Със сигурност изглежда, че е така — съгласи се веднага тя. — Мога да ви кажа колко често на господин Фиск му се налага да отваря аптеката само защото някое дете е хванало настинка. Трудно е да се повярва, че младите майки не знаят, че камфорното масло и превръзка със затоплен лук вършат същата работа като съвременните сиропи. Въпреки че аз лично се надявам — каза тя и се наведе напред и снижи гласа си заговорнически — да не казвате за това на господин Фиск. Той толкова силно вярва в лекарствата си и не одобрява всички тези старомодни лечения.
Хети не можа да се въздържи да не се засмее въпреки раздразнението си.
— Доколкото разбрах, съпругът ви не одобрява и содата със сладолед — каза тя.
Двойната брадичка на госпожа Фиск застина упорито.
— Той постоянно ми чете лекции за това. Не че му обръщам някакво внимание, съвсем не. Никога през живота си не съм боледувала нито един ден, със сода със сладолед или без.
Дори и Майкъл не можеше да не се усмихне.
— В такъв случай, госпожо Фиск, вие сте точно типът пациент, който всеки лекар иска да има — пациент, който никога няма нужда от него.
Тя се разсмя с очевидно удоволствие.
— И какво щяхте да правите вие лекарите, ако всички бяха толкова здрави? Защо…
Тя нямаше възможност да продължи. Внезапно звънецът над вратата задрънча силно, вратата се отвори с трясък, след това се затвори, а в аптеката нахлу едно торнадо, облечено в черно сако.
— Докторе? Докторе! Добре, че сте тук! Казаха ми, че мога да ви намеря тук!
Торнадото се оказа господин Дейвидсън, служителят от гарата. Той се приближи забързано към масата; вратовръзката му беше изкривена, а полите на сакото му се мятаха зад него.
Шумотевицата накара Джозеф да подаде глава над полиците, които подреждаше, а господин Фиск се подаде от стаичката си, като премигваше иззад очилата си. Майкъл вече посягаше към лекарската си чанта, която беше оставил под масата.
Хети заговори първа.
— Господин Дейвидсън! Какво, за бога…?
— Трябва да дойдете в гарата, докторе. Бързо! Един господин пристигна със семейството си със следобедния влак, настанили сме го в кабинета на началник-гарата, но той кашля кръв. Жена му всеки момент ще припадне, а хлапетата плачат и ние не знаем какво да правим. Трябва да дойдете!
— Разбира се, че ще дойда. — Майкъл вече се беше изправил с лекарската си чанта в ръка и търсеше из джоба си монети, за да плати поръчката си. — Съжалявам, Хети — каза той и хвърли петнадесет цента на масата. — Може би ще бъде най-добре да се прибереш. В пансиона.
Една от монетите започна да се търкаля към ръба на масата. Без да мисли, Хети я удари с длан, преди монетата да беше паднала през ръба. Тя отвори уста, за да каже нещо, но се спря. Майкъл вече беше стигнал до вратата.
— Не ме чакай! — извика той през рамо миг преди вратата да се затръшне зад него.
— Съжалявам, че ви прекъснах срещата, ма’ам — извини се господин Дейвидсън. — Нямах избор. Нали разбирате. — След това и той изчезна. Хети остана да зяпа вратата дълго след като тя се беше затворила.
— О, божичко! — Госпожа Фиск седеше втренчена към вратата.
— Трябваше да използва телефона — каза съпругът й с отвращение. — Фредерик Дейвидсън винаги прави такива глупости.
Очевидно възбуден от бъркотията, Джозеф излезе иззад полиците.
— Трябва да е нещо доста лошо. Иска ми се и аз да можех да отида. Доктор Райан може би ще има нужда от помощ.
— Доктор Райан може да се оправи и без твоята помощ — каза строго аптекарят. — Звучи ми достатъчно сериозно, за да не иска някакво момче да му се мотае, докато работи.
Хети ги слушаше с половин ухо. Дейвидсън беше казал, че жената всеки момент щяла да припадне, а децата плачели. Майкъл пък просто й беше казал да си върви у дома.
Да си върви у дома, когато Майкъл щеше да бъде зает с някакъв болен мъж и нямаше да има кой да обърне внимание на разстроените членове на семейството му? Хети вдигна глава и стисна зъби. Тази нямаше да я бъде!
Тя взе чантата си и се изправи.
— Петнадесет цента стигат ли? — попита тя.
Госпожа Фиск изглежда изобщо не я чу. Тя все още зяпаше входната врата.
Джозеф се върна неохотно към работата си.
— Петнадесет цента? О! — Очите му се разшириха при вида на трите монети на масата. — О, да, ма’ам! Всъщност, това е твърде много. Сода и джинджифилова лимонада. Това прави едва десет цента. А вие дори не си довършихте содата.
Той се опита да й върне петте цента, но Хети махна с ръка и лицето на момчето засия.
— Благодаря, ма’ам. Кажете на доктор Райан, че оценявам жеста!
Хети му махна с ръка за довиждане миг преди вратата да се затръшне и след нея. Господин Фиск щеше да се подразни от шума, но тя не можеше да направи нищо. Майкъл имаше нужда от нея.
Майкъл не познаваше жената пред себе си, но беше виждал погледа в очите й безброй пъти. Отчаяние, надежда и гняв се примесваха в едно и бяха насочени към него. Лекарят. Човекът на науката, от когото се очакваше да има отговори на всички въпроси.
Но какво трябваше да направи лекарят, когато нямаше отговорите.
Мускулите на раменете и гърдите му се стегнаха неволно. Той бавно премести лекарската си чанта в лявата си ръка и протегна дясната.
— Аз съм доктор Райан. Майкъл Райан.
Ръката й беше студена, кожата й — груба и мазолеста от годините на тежък труд. Пръстите й трепереха леко, но се успокоиха миг преди тя да дръпне ръката си.
— Казвам се Джесика Ланиън. — Тя погледна към далечния край на стаята, където една дълга пейка беше превърната в легло. — А това е съпругът ми Джордж.
Под тежкото одеяло, положил глава върху камара изцапани с кръв възглавници, лежеше най-слабият мъж, който Майкъл беше виждал през живота си. Кожата му беше безцветна. Не бледа, а напълно лишена от жизненост — дотолкова, че фините бели кости под нея се виждаха. Очите му бяха затворени, хлътнали и с тъмни кръгове под тях, а кафявата му коса беше сплъстена. Гърдите му се повдигаха с плитки движения, докато дробовете му мъчително си поемаха дъх. Ръцете му, превърнати в бледи скелети от болестта, се бяха вкопчили в одеялото, сякаш се бяха опитали — неуспешно — да го повдигнат и сега той лежеше неподвижно, признал поражението си.
Симптомите не можеха да бъдат сбъркани — съсухреното тяло, безцветната кожа, остатъците от кървава пяна в ъгълчето на устата на мъжа и кървавите петна по възглавницата. И най-вече раздиращата го кашлица, при която излизаше кръв, последвана от отчаян опит за поемане на въздух.
Майкъл потисна познатото чувство, което го обзе при вида на болния. Той беше лекар и трябваше да си свърши работата, дори ако не можеше да направи абсолютно нищо, за да облекчи страданията на мъжа по време на последните му мигове на земята.
Но всяко нещо с времето си. Той се обърна и срещна гневния поглед на Лайънел Харисън, началник на гарата и собственик на този кабинет. Харисън не каза нищо, но Майкъл четеше мислите му като отворена книга. Смъртта и страданията трябваше да бъдат уважавани, но не можеше да им бъде позволено да се намесват в работата на гарата. Той искаше тези натрапници да напуснат кабинета му и очакваше Майкъл да се погрижи за това възможно най-бързо.
— Ще ми трябва тази маса, Лайънел — каза Майкъл и посочи. — И един стол. И по-добре донеси един леген. — Той видя възражението в погледа на началника на гарата, но не му обърна внимание.
Харисън неохотно довлече тежката маса, след което взе един стол от далечния ъгъл, докато Майкъл сваляше сакото си, отваряше лекарската си чанта и подреждаше необходимите му инструменти.
