Едва когато Майкъл се обърна да вземе легена, който Харисън беше домъкнал отнякъде, той забеляза двете деца — момче и момиче — които седяха притиснати едно до друго на широкия дъбов стол зад бюрото. Досега те бяха останали извън полезрението му, скрити зад едрото тяло на началника на гарата. Сами в ъгъла си, те приличаха на парцалени кукли, изхвърлени и забравени от всички.
Майкъл премигна и отмести поглед, тъй като не можеше да понесе техните объркани, умолителни погледи. Те не трябваше да бъдат тук, но нямаше къде другаде да отидат и в този момент никой не можеше да им помогне.
При първия допир на пръстите на Майкъл до кожата му Джордж Ланиън отвори очи. Майкъл гледаше как съзнанието му бавно започваше да му дава информация за това къде се намира, след което болният се върна към самовглъбяването на смъртниците.
Прегледът не отне много време.
Слаб пулс. Плитко и твърде бързо дишане. Студена, безкръвна кожа, хлътнали очи. Само горните части на белите дробове на болния произвеждаха тихото ехо, което показваше, че все още функционират. Останалата част беше пълна с кръв и безжизнена тъкан и връщаше в слушалките мъртво туптене.
Джордж Ланиън щеше да умре до сутринта… ако изобщо издържеше толкова дълго.
Майкъл остави стетоскопа си да падне и седна на стола, който беше придърпал до леглото, като се опитваше да попречи изражението му да издаде онова, което току-що беше открил.
Сякаш в потвърждение на диагнозата му, Ланиън беше обзет от внезапен пристъп на кашлица. Той сви рамене срещу спазмите, докато дробовете му се опитваха да изхвърлят кръвта и течността, които го давеха, но той беше твърде слаб, за да направи нещо повече, освен да се наклони към легена, който Майкъл му държеше. Когато кашлицата най-сетне престана, той се строполи изтощен върху възглавниците. Той изглежда не забелязваше, че колосаната бяла риза на Майкъл вече е изцапана с кървави петна.
— Преди имали ли сте кръвоизливи? — попита Майкъл, докато оставяше легена под пейката, където останалите не можеха да го видят. Ланиън не му обърна внимание. Съпругата му отговори вместо него.
— Няколко пъти у дома. И един път във влака. Затова ни свалиха на тази гара. Кървенето спря, но въпреки това ни свалиха от влака.
Майкъл кимна.
— Колко?
— Малко, наистина — каза жената. Майкъл знаеше, че тя го лъже и виждаше страха в очите й. Той не й отговори, но се вгледа в нея за миг, принуждавайки я мълчаливо да му каже истината и сама да се изправи пред нея.
Тя се сви на стола си и ръката й стисна ръката на съпруга й.
— М… много. Не знам колко. Имах чувството, че никога няма да спре, а той не можеше да диша и… — Тя прекъсна изречението си по средата и си пое въздух. — Много.
— Знам, че е доста страшно, но поне сте тук, а не някъде из тълпата във влака.
Безполезни думи, които не предлагаха успокоение и надежда, но какво друго можеше да каже? Не можеше да излъже, а не искаше да й дава фалшиви надежди. Не и докато в очите й се виждаше такова отчаяние. Не и докато децата й седяха на стол само на няколко крачки от него и слушаха всяка дума, която той изричаше. Точно както бе седял и той преди толкова много години, безнадеждно сам, докато светът, който беше познавал, се разбиваше на хиляди парчета около него.
Надеждата беше единственото нещо, което Пандора беше успяла да задържи в кутията, която бе отворила. Госпожа Ланиън нямаше да се откаже от надеждата си, докато не й се наложеше и той не възнамеряваше да я принуждава на противното.
— Бяхме тръгнали за Аризона — каза тя, вперила очи в съпруга си. — Доктор Кланси — това беше лекарят му у дома — каза, че сухият въздух може би ще му помогне. Зетят на един мой братовчед замина на запад преди около двадесет години, за да се лекува от туберкулоза. Сега той има внуци. Джордж мислеше… ние се надявахме…
Гласът й заглъхна болезнено. Тя не можеше да продължи, но не можеше и да си позволи да се пречупи пред съпруга си и децата си. Не можеше да си го позволи.
Майкъл знаеше, че тя носи най-тежкото бреме, и си спомни за празния поглед в очите на баща си, когато майка му беше починала.
Подобно на неговия баща, Джесика Ланиън щеше да понесе отговорността да помага на децата си през дните на празнота, които ги очакваха, без значение колко трудно щеше да й бъде да се справи със своята тъга. За разлика от баща му обаче, тя щеше да изпита и допълнителните страдания на жена, която е изгубила съпруга си и единствения си източник на подкрепа.
Майкъл се надяваше тя да се окаже по-силна от баща му.
На децата щеше да им се наложи да се изправят срещу една загуба, която бяха твърде млади да разберат напълно, също както на него му се беше наложило да се изправи срещу загубата на майка си. Те щяха да потърсят успокоение от майка си и ако тя не беше достатъчно силна, за да подкрепя и тях и себе си, щяха да бъдат погълнати от вината, която щяха да изпитват, мислейки, че са бреме, и от страха, че някак са станали отговорни за една загуба, която не можеха да разберат.
Всъщност, на Джордж Ланиън му беше най-лесно. Той просто трябваше да умре.
— Ще му дам един нов сироп против кашлица — каза Майкъл. — В него има хероин, който ще спре кашлицата и ще намали болката. — Изражението на лицето на Джесика Ланиън го накара да добави: — Страхувам се, че това е единственото нещо, което мога да направя за него. Единственото нещо, което, който и да било може да направи сега.
Глава десета
Хети намери гарата препълнена с хора. Новината, че някакъв непознат, сериозно болен и вероятно на смъртно легло, е бил свален от влака, вече се беше разпространила и никой не искаше да пропусне зрелището. Както изглеждаше, нещастията имаха стимулиращ ефект за населението.
Фредерик Дейвидсън се опитваше — доста безуспешно — да задържи зяпачите далеч от дългия дървен тезгях, който разделяше чакалнята от тясното му работно място. От време на време той поглеждаше нервно през рамо към отворената врата зад бюрото си. Според металната табела, закована на стената, вратата водеше към кабинета ма Лайънел Харисън, началник-гара.
Внезапно Хети се поколеба между решението си да помогне с каквото може и неудобството, че се поставяше на същото равнище с хората около себе си, като се пъхаше там, където не беше поканена. Тя огледа тези, които се бяха струпали край тезгяха като лешояди на гроб, и гледката я накара да потръпне.
Не, не бяха лешояди. Повечето от тези хора знаеха какво са болката, страданието и загубата. Но тази болка, тази загуба не ги докосваше. Те можеха да почувстват докосването на дрехите на Смъртта, докато тя преминаваше покрай тях, без да се страхуват, че ще бъдат пометени в страданието, което тя носеше със себе си.
Не че смъртта щеше да спре тук днес. Не и ако Майкъл можеше да я спре.
Тя беше изненадана от един задъхан глас до себе си.
— Дойдох колкото бързо можах — каза госпожа Фиск и притисна ръка към сърцето си. — Оставих коня и двуколката. Къде е доктор Райан?
— Мисля, че е там вътре — каза Хети и посочи към отворената врата.
— Кабинетът на Лайънел Харисън. — Госпожа Фиск сви устни. — Това няма да му хареса.
Натискът на тълпата принуди Хети да се проправи с блъскане път до господин Дейвидсън.
— Доктор Райан има нужда от мен — каза тя. Без да му даде възможност да я спре, тя отвори дървената врата в тезгяха и мина през кабинета му, за да влезе в кабинета на началник-гарата. Зад себе си тя чу протестите на госпожа Фиск, тъй като господин Дейвидсън й беше препречил пътя. Хети обаче не смяташе да си губи времето, като се меси в разправията им.
Един едър мъж с огромен гръден кош погледна към Хети, когато тя влезе в стаята. Той се бе облегнал на бюрото със скръстени ръце, обърнал гръб към всички останали в стаята. Никой друг не й обърна и най-малко внимание.
Хети се приближи толкова, че да го заговори тихо, без да бъде чута от другите.
