— Татко е болен, нали? Много болен — каза той, като се бореше по мъжки да потисне треперенето на гласа си.
— Да, страхувам се, че е така. Затова и доктор Райан е тук. За да му помогне с каквото може.
Долната устна на момчето потрепери. След това той стисна зъби.
— Лекарите не могат да му помогнат — каза той. — Мама така казва. Затова бяхме тръгнали за Аризона.
— Е… — започна Хети, но се поколеба. Какво можеше да отговори на това?
— Трябва да пишкам — каза момиченцето, докато оглеждаше Хети с кръглите си, насълзени очи. — Вече съм голямо момиче. Мама така казва. Тя казва, че не трябва да й създавам повече работа, като не съм голямо момиче, но трябва да пишкам.
Тя изхълца и лицето й се изкриви от болка и объркване, че е раздвоена между нуждата да бъде прегърната и утешена и отчаяната нужда да бъде „голямо момиче“, за да не създава неприятности и да ядосва родителите си.
— Аз ще те заведа, Сара — каза момченцето, сякаш очакваше Хети да го обвини, че пренебрегва сестра си. — Не се притеснявай. Само че издържи още малко, става ли?
— Да, само мъничко — каза Хети. — Ще помоля една много добра дама да се погрижи за вас. Само за малко — добави бързо тя, когато момчето се начумери. — Докато майка ви се освободи. Нали няма проблем?
— Мама ни каза да седим тук. — Отговорностите на по-големия брат бяха твърде тежки за петгодишното момче.
— И вие я слушате, което е добре. — Хети им се усмихна с най-окуражителната си усмивка. — Първо ще поискам майка ви да ми разреши. А може би… — тя погледна назад към Майкъл и родителите на децата. — Може би искате да говорите с баща си?
На Хети й бяха необходими доста усилия, за да преглътне сълзите, които я задушаваха. Баща им беше погълнат от битката си срещу смъртта и за момента беше забравил за съществуването на децата си. Но това може би беше последната им възможност да говорят с него. Последният им шанс да се сбогуват.
Малката Сара закима. Брат й беше решил да играе възможно най-добре ролята на възрастен, която му беше възложена, и каза:
— Да, моля. Ако не ви затрудняваме. — След това момчето хвърли един тревожен поглед към родителите си, като че ли не беше уверено дали искаше твърде много при тези обстоятелства.
— Почакайте ме тук. — Хети им се усмихна окуражително и се изправи.
Майка им я гледаше виновно, а след това започна да дъвче долната си устна, докато Хети й обясняваше предложението си. Но дори докато я слушаше, жената не сваляше очи от съпруга си, който лежеше със затворени очи и дишаше с мъка.
Когато Хети свърши, жената се наведе напред и нежно стисна ръката на мъжа си, която лежеше върху тежкото одеяло.
— Джордж? — Когато съпругът й не показа, че я е чул, тя повтори малко по-високо: — Джордж?
Очите на мъжа й се отвориха. Той премигна, сякаш не беше уверен къде се намираше; след това погледът му се проясни и той се загледа в жена си.
— Джесика?
Хети едва успя да чуе какво каза той — толкова слаб и дрезгав беше гласът му. Изглежда, че дори и това малко усилие го беше изтощило.
Майкъл беше застанал до главата на пациента си и изглеждаше, като че ли си поемаше дъх със същата мъка, както болния. Той обаче не направи опит да се намеси. Хети усещаше гнева от безсилието му, сякаш го изпитваше самата тя.
Джесика стисна нежно ръката на съпруга си.
— Децата — каза тя. Внезапно очите й се напълниха със сълзи. Тя преглътна, за да не им позволи да потекат по лицето й. — Мисля, че… мисля, че трябва да говориш с тях.
— Дейвид? Той… тук ли е? А… малката… Сара?
— Да, тук са. Те… те искат да говорят с теб. Ако имаш сили за това.
— И аз… искам. — Джордж се предаде и се вкопчи в ръката на съпругата си, опитвайки се отчаяно да вземе сили от нея.
Хети не изчака да чуе повече.
Тя помогна на Сара да слезе от стола, но Дейвид отказа да поеме протегнатата й ръка и докато тя ги водеше през стаята, той спря веднъж, за да попречи — нежно, но твърдо — на сестра си да сложи пръст в устата си.
Джесика подаде ръка на децата си и се опита да ги окуражи със слаба усмивка.
— Елате и кажете сбо… елате да видите баща си. Той иска да говори с вас, но е много слаб и не може да каже много.
Хети погледна към Майкъл, който кимна одобрително, й пристъпи напред към семейството. Оставаше им още много малко време да бъдат заедно. Хети знаеше, че той нямаше да ги напусне, но също така щеше да се опита да им даде поне малко време насаме. Докато Хети се измъкваше през вратата, Майкъл се преструваше, че е напълно погълнат от четенето на разписанието на влаковете, написано с тебешир върху черната дъска до бюрото на господин Харисън.
Началник-гарата беше използвал добре времето си, като се бе заел с неща, с които беше свикнал да се оправя. Зяпачите, които се бяха стълпили в чакалнята преди малко, вече бяха изгонени навън.
За облекчение на Хети, те не бяха отишли твърде далеч.
Тя забеляза госпожа Фиск в средата на една групичка клюкарки. При появата на Хети дамите вдигнаха глави и останаха да наблюдават приближаването й с нетърпението на ято птици по време на храна.
Кларабел Фиск може и да беше клюкарка и да си пъхаше носа в чуждите работи, но нямаше друг човек с по-добро сърце от нея. В мига, в който научи какъв е проблемът, тя скръсти ръце върху корема си и кимна.
— Разбира се, че ще се погрижа за горките същества. Добра храна. Ето, от това имат нужда те. Добра храна и някой, който да остане с тях, докато майка им се погрижи за тях. — Тя присви очи. — А вие не се притеснявайте, че Летиция Скогинс няма да ги приеме. Може и да не е свикнала с шума, но има добро сърце. Никога няма да откаже да ги приеме, ако знае, че няма къде другаде да отидат.
— Но, Клара — възрази една дама с благовидно лице, която очевидно беше скандализирана, — този човек е болен от туберкулоза! Жена му и децата му са били изложени на заразата от болестта. Не можеш да очакваш от Летиция да ги прибере в дома си. Дори и при тези обстоятелства. Помисли за риска от заразяване!
Две други дами кимнаха в знак на съгласие и израженията им внезапно станаха тревожни. Едно нещо беше някакъв непознат да умира от заразна болест, ако го държаха изолиран, а съвсем друго между тях да се разхождат свободно хора, които са били изложени на ужасната болест.
Кларабел Фиск не беше човек, който лесно можеше да бъде отказан да помогне на хора в нужда, пък били те и непознати.
— Разбира се, че очаквам от нея да ги приеме, Абигейл Боуман! — отвърна тя. — И ако ти не прекарваше толкова време в тревоги за онази ужасна нова болест, която сте щели да хванете с Джеф, щях да предложа ти да ги вземеш у вас. Господ знае, че имаш повече от достатъчно място в къщата си, която е твърде голяма само за вас двамата!
— Е! — Абигейл Боуман изправи обидено рамене. — Това, че твоят Робърт иска да си стои във вашата колибка не означава, че…
— Госпожо Фиск, ако нямате нищо против, моля да тръгнете с мен — намеси се бързо Хети, хвана я за ръката и я задърпа след себе си. — Господинът е много слаб и няма да може да говори с тях дълго, а момиченцето трябва да излезе много бързо.
— Ха — изсумтя Кларабел Фиск, докато я следваше. — Преди двадесет години, когато всички мислеха, че тази болест се предава по наследство, постоянно разправяха колко мъчително било да умреш от туберкулоза. Сега, когато знаят, че и те могат да се разболеят, се държат като стара мома, поканена да вечеря с конте.
Хети едва не се задави.
