пред гарата.
Джесика Ланиън се бе изправила на крака, когато Хирам бе тръгнал към нея и бе понесла спокойно всичко до момента, в който гробарят и помощникът му неволно не блъснаха покритата със завеси носилка във вратата, докато се опитваха да изнесат мъртвеца от стаята. Помощникът изруга тихо, след което двамата излязоха навън.
Със сподавен стон Джесика се отпусна на стола си. Хети се озова до нея мигновено. Тя се наведе и обви с едната си ръка раменете на жената, но не можа да намери думи, с които да се опита да я успокои.
Отвън се чу тропот от тежки стъпки, последван от нова ругатня и скърцането на носилката, докато двамата мъже я слагаха в катафалката. При всеки звук Джесика потръпваше, но не казваше нищо, а просто седеше, втренчила невиждащ поглед в затъмнените прозорци, като се напрягаше да види какво става навън.
Задната врата на катафалката се затръшна, сбруята издрънча, последва остра команда към конете и катафалката тръгна със скърцане по пътя.
Докато звуците заглъхваха в нощта, последните капки смелост напуснаха Джесика. Тя сведе глава, сви рамене и напрежението, което я бе държало до този момент, я напусна, оставяйки я разтреперана. Тя мачкаше напоената със сълзи кърпичка в ръцете си, без да забелязва Хети и без да чува съболезнователните думи на свещеника.
Майкъл успя да я изтръгне от тъгата й. Тя се стресна, когато той докосна ръката й и вдигна рязко глава. Тялото й се вцепени и тя се отдръпна назад.
Видът на сенките около очите на Майкъл и начинът, по който кожата му беше опъната върху костите на челюстта и лицето му, накараха сърцето на Хети да се свие. В знак на уважение той беше оправил вратовръзката си, беше закопчал жилетката си и бе облякъл сакото си, но черните му дрехи го правеха да изглежда още по-изтощен и мрачен.
— Госпожо Ланиън — каза той, като очевидно се опитваше да намери подходящите думи. — Исках само да ви кажа, че съжалявам. Аз…
— Съжалявате? Че защо трябва да съжалявате? — прекъсна го Джесика Ланиън с внезапен гняв в гласа. — Вие дойдохте накрая, безполезен като всички останали като вас, които опипваха горкия ми Джордж и ги тъпчеха с безполезните си лекарства, след което му пращаха сметките си, без значение дали му бяха помогнали или не.
Тя скочи на крака, добила сили от гнева и тъгата, които беше потискала толкова дълго.
— Знаехте ли, че един лекар ни каза да дойдем тук? — попита тя втренчена в Майкъл. — Лекар като вас. Той каза, че това може би щяло да помогне. Може би! За това „може би“ ние продадохме къщата си, мебелите си, всичко! Само за да може Джордж… да умре… о, господи. Джордж!
Последната дума прозвуча плачевно и Джесика Ланиън внезапно се втурна към вратата, през която бяха отнесли тялото на покойния й съпруг. Майкъл я улови, но докосването му беше като искра, допряна до прахан. Вдовицата започна да го драска с нокти, опитвайки се да се измъкне от хватката му.
Тя не се съпротивлява дълго. С вик, който сякаш излизаше от гърлото на умиращо животно, тя се строполи също толкова внезапно, колкото когато бе скочила на крака. Майкъл успя да я хване, преди тя да бе паднала на пода, след което Хети я прегърна. Сълзи обляха лицето на Джесика и тялото й се затресе от плач.
Докато Хети бе коленичила на пода до нея, прегръщаше я и й говореше успокоителни думи, Майкъл и свещеникът стояха безпомощно и гледаха, без да могат да си тръгнат или да направят каквото и да било, защото смъртта вече бе взела своето.
На Хети й се струваше, че времето е забавило намалило хода си и едва пълзи. Тя поне имаше какво да направи, за да успокои малко Джесика, без значение колко малко можеше да бъде това утешение. Майкъл обаче можеше само да гледа ядосано съдържанието на лекарската си чанта, което беше пръснато върху масата, сякаш инструментите и лекарствата му някак го бяха предали, като не бяха успели да му осигурят чудото, необходимо за оздравяването на Джордж Ланиън.
Накрая вдовицата спря да плаче, но въпреки това й беше необходимо още доста време, преди да успее да се изправи на крака. Тя отказваше да гледа Майкъл в лицето и поклати глава, когато Хети й предложи да я придружи до пансиона на госпожа Скогинс. Най-сетне Джесика склони да приеме предложението на свещеника да я придружи и да й помогне да съобщи новината на децата си.
Двамата се измъкнаха от кабинета и оставиха Хети и Майкъл сами в разхвърляната, тиха стая. Хети чу звука от стъпките им в чакалнята, последвани от ниския глас на Лайънел Харисън, който им отключи външната врата. Течението накара пламъчетата на газовите лампи да затрептят.
Хети погледна към Майкъл. Той стоеше неподвижно и мълчаливо като един от онези митични войни, за които бе чела Хети, превърнати в камъни от погледа на Медуза. Отказът на Джесика Ланиън да се възползва от помощта му сякаш го бе замразил на мястото му и той изглеждаше безжизнен като студен камък, а не човешко същество.
— Не можеше да направиш нищо повече, Майкъл. — Тя сложи ръце върху предмишницата му и се опита да го накара да я погледне. — Никой не можеше да му помогне.
— Не. — Той не я погледна. Гласът му звучеше глухо, като че ли идваше от някакво празно място вътре в него.
— Последните няколко часа щяха да бъдат много по-тежки за него, ако ти не беше тук. Сиропът с хероин помогна. Госпожа Ланиън видя това. Той наистина помогна.
— Да.
„Да.“ Една-единствена безизразна дума и нищо повече. Хети потръпна.
— Майкъл?
— Сиропът помогна, но не можа да спре кръвоизлива. Не можа да спре разпадането на дробовете му. Не можа да го спаси. Нищо не можеше да го спаси. Поне нищо в медицината. Никой от нас няма познанията и уменията, необходими да го спасят. Аз ги нямам. Нямат ги и лекарите, които са се грижили за него преди. Никой ги няма.
Нещо откъсваше думите някъде в дълбините на душата му както горещи щипци късат плът. Той признаваше, че е извършил убийство, а не че съвременната медицина си имаше граници.
— Толкова много зависи от късмета, Хети. Някои от тях умират, други оцеляват, а ние дори не знаем защо. Все едно, че да бъдеш лекар е като да хвърляш зарове.
Внезапно очите му станаха безизразни и напрежението в раменете му отстъпи пред обезкуражението.
— Само ако знаехме повече, само ако… — Гласът му заглъхна и настъпи тишина.
Тропотът на тежки ботуши по пода ги стресна. Хети подскочи и стисна ръката на Майкъл по-силно, но той само вдигна глава и изправи рамене.
— За бога, докторе. Изглеждате ужасно. — Едрото тяло на Лайънел Харисън изпълни рамката на вратата. Когато Майкъл не каза нищо, началник-гарата огледа стаята.
Разбърканите одеяла, натрупани върху пейката вместо матрак, все още показваха къде бе лежал Джордж Ланиън. Опръсканите с кръв възглавници пък сочеха къде се бе намирала главата му. Харисън направи гримаса.
— Това място изглежда по-зле от вас, ако това изобщо е възможно. Проклет да съм, ако знам как ще работя тук утре, а и след като вече изгубих половин работен ден…
Той отвори уста, за да изругае. Хети видя как началник-гарата се спря тъкмо навреме, защото се бе сетил, че в стаята има дама и че вече бе казал повече отколкото трябваше.
— Не се притеснявайте — каза Харисън, преди тя да отвори уста. — Ще накарам Джед да почисти веднага щом дойде на работа утре сутрин. Освен това. — Той посочи към легена, който бе тикнат под пейката. — От него ще се отърва още тази вечер.
За малко да изругае, но този път не се опита да се възпре, а излезе от кабинета си, като мърмореше нещо за кофа и ръкавици.
Майкъл въздъхна и погледна виновно към Хети.
— Трябва да те заведа у дома. Нямах намерение да…
Той не довърши изречението си; след това се наведе бързо и я целуна по челото.
