дори през вратите и стените, които го разделяха, тя чуваше как Майкъл се движи в другата стая. Без съмнение си приготвяше кушетката.
Тази мисъл накара Хети да погледне виновно към леглото, което той й бе предоставил в замяна.
Леглото беше ниско, с желязна рамка, по-широко от нейното легло в Бостън, но не чак толкова, колкото леглата, които тя тайничко оглеждаше в магазините, когато сметнеше, че никой друг не гледа. Леката завивка беше намачкана на местата, където Майкъл се бе размърдвал по време на съня си, а възглавниците бяха сплескани. На тях все още се виждаше вдлъбнатината на мястото, където Майкъл беше притискал главата си.
Със сподавен стон тя се наведе и опъна завивката, след което оправи възглавниците. Не трябваше да мисли за това. Нямаше да мисли за това!
Кърпата беше там, където й бе казал Майкъл, точно до две сгънати нощници, които изглеждаха, сякаш никога не са били използвани. Хети взе кърпата, поколеба се и след това взе и едната нощница. Тя беше от муселин на сини райета и толкова дълга, че стигаше чак до петите й. Ако поискаше, тя можеше да се увие цялата в нея.
С грубо, конвулсивно движение Хети притисна нощницата и кърпата към гърдите си. Онова, което й се искаше в действителност, бе Майкъл да обвие ръцете си около нея, да я притисне силно към себе си и да й каже колко много я обича и да й го повтаря без край. Тя искаше неговата топлина и сила като подслон от буря, както и целувките му, които да пропъдят тъмнината.
Дълго време Хети остана така, втренчена в леглото, бореща се с желанието си да заплаче.
Толкова много й се искаше да заплаче. За себе си. За Майкъл. За Джордж и Джесика Ланиън. За малката Сара и храброто й братче Дейвид. Искаше й се да заплаче за цялата глупава, безсмислена болка, която носеше със себе си животът и за още по-безсмислената болка, която смъртта оставяше след себе си.
Най-накрая тя подсмръкна, премигна и бавно се отправи да измие лицето и зъбите си.
Кушетката представляваше конструкция от тежък брезент и дървени греди, на която не се спеше кой знае колко удобно. Една опърпана възглавница и грубо одеяло се намираха под нея. И двете миришеха на прах, но Майкъл ги изтупа колкото можеше по-добре. По-добре беше да изпита неудобството, отколкото да се подложи на риска да отиде в спалнята си, за да вземе нещо по-добро. Спалнята, в която Хети скоро щеше да заспи.
Майкъл изпъшка и седна на единия край на кушетката.
Не трябваше да й позволява да остава на гарата тази вечер. Трябваше да я изпрати заедно с децата.
Това, че не го беше направил, го разяждаше като киселина. Истината беше, че бе искал тя да бъде до него през цялото време. Не само за да му помага или заради подкрепата, която можеше да даде на госпожа Ланиън, но защото той самият бе имал нужда от нея.
Егоистично копеле.
Вратата към спалнята се отвори. Той чу скърцането на пантите й дори през стените и затворените врати. В коридора изскърца дъска; след това се чу звукът от затварянето на вратата на банята.
Тя беше толкова близо. Можеше да отиде при нея, да я прегърне, да я целуне и да…
Не! Не можеше дори да си помисли за това. Не смееше да си мисли за това. Твърде много се страхуваше от онова, което можеше да се случи, ако си го помислеше.
Тялото му с готовност си спомняше усещането на твърдия матрак, чаршафите и старите възглавници. Мозъкът му обаче настоятелно му показваше мекото, топло тяло на Хети до неговото, на Хети…
Майкъл скочи на крака. Глупак! Глупак!
Две години на самота, копнеж и чиста, незадоволена похот, вземаха своя дан под формата на мъчителния огън, който бушуваше във вените му и караше крайниците му да треперят и да горят от желание. Той си помисли, че копчетата на панталона му ще бъдат изстреляни като куршуми от напрежението, а кожата му ще се подпали от горещината.
Той започна да крачи из стаята, след това се спря и се втренчи в отсрещната стена като затворен в клетка лъв, който внезапно се е ударил в решетките. Хети щеше да го чуе.
Майкъл отново се отпусна на кушетката, но този път протестният му стон излезе от дъното на душата му.
Всичко това беше грешно, грешно. Това, че Хети се намираше в дома му, похотта му, всичко.
Той знаеше какво се криеше зад това. Преди всичко това беше нуждата му да размаха юмрук пред тъмния спектър, който отнемаше пациентите му като награди на карнавал и му се смееше, сякаш беше картоиграч, който се бе опитал да измами останалите играчи, само за да изгуби от някой по-изпечен мошеник.
Той не можеше да вкара Хети в личната си война със смъртта. Ако сега отидеше при нея, щеше да я използва, да се скрие зад нейната любов като подплашено куче, което се опитва да избяга от ударите на сърдития си господар. Той трябваше да защитава Хети, да я предпазва от лошите неща в живота, а не да я използва, за да успокоява собствената си тревога.
Когато тишината и огънят в кръвта му станаха непоносими, Майкъл се изправи на крака. От опит знаеше, че едно обливане със студена вода ще успокои част от болезнената му нужда. Не много, не достатъчно, за да му позволи да заспи, но достатъчно, за да му позволи отново да започне да мисли, да се концентрира върху нещо друго, освен желанието да отиде при Хети.
Трябваше да запише медицинските подробности за последните часове от живота на Джордж Ланиън, преди да ги беше забравил. Още един комплект данни, които щяха да бъдат прибавени към останалите, които беше събирал през последните две години с надеждата, че някъде в нарастващата маса от информация ще успее да намери ключ, нещо, което да му покаже слабост в защитата на врага.
Той нямаше никаква представа дали някога щеше да успее да намери този ключ, нито дали такъв съществуваше. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да продължи да го търси. Въпреки жестокия, нерационален хаос, който смъртта налагаше на човешкия живот и надежди, Майкъл вярваше — страстно и убедено — че има друг ред и друга логика, с които може да й се противопостави, ако успееше да ги намери.
Ако успееше…
Когато най-сетне си легна, Хети беше облечена в нощницата на Майкъл. Дрехата беше по-голяма от нейните. Краят й се влачеше по пода, докато тя вървеше и й се бе наложило да навие ръкавите два пъти, защото се бяха оказали твърде дълги дори след като ги беше закопчала на китките.
Хети бе мислила, че ще се успокои, като облече нощница, в която е спал Майкъл, но се оказа, че е сбъркала. Тя си мислеше, че долавя слабата миризма, която Майкъл бе оставил върху възглавницата, и усещаше вдлъбнатината, която тялото му бе оставило върху матрака. Но не можеше да повярва, че той някога бе обличал нощница. Платът на дрехата беше все още твърде нов.
Но ако Майкъл не беше обличал тази нощница, какво тогава обличаше, когато си лягаше?
Въпросът я накара да отвори широко очи. Тъмнината, която само миг преди това й се бе сторила толкова студена и неприветлива, внезапно й се стори топла и невероятно близка. Хети се обърна на една страна и се опита да се сгуши във вдлъбнатината на матрака, което само я накара да почувства още по-осезателно, че това беше леглото на Майкъл, възглавницата на Майкъл, нощницата на Майкъл.
Сякаш в потвърждение на това, по пода под вратата се появи ивица светлина; Майкъл бе отворил вратата между коридора и чакалнята и се промъкваше към банята на пръсти. Усилията му да се придвижи безшумно се оказаха напразни, защото водата течеше по тръбите с рева на придошла река. Хети разбра, че той се е прибрал в стаята си, когато светлината изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила.
Но Майкъл не си беше легнал. Хети чуваше лекото скърцане на дъските на пода под стъпките му в лабораторията. Постоянното напомняне за присъствието му прогонваше съня й и я оставяше будна и изгаряща от копнеж.
Тя си напомняше, че той не я искаше. Майкъл ясно беше показал това. Той се беше оттеглил в мълчание, беше се посветил на работата си и за нея нямаше място в живота му.
Но може би това не беше вярно. Може би и той имаше нужда от нея също толкова, колкото и тя от него,
