— Нямах намерение да те карам да изтърпиш всичко това, но се радвам, че беше тук, Хети. Но ти наистина ми помогна. Благодаря ти.
Преди Хети да успее да му отговори, той се отдръпна от нея и започна да събира инструментите си.
— Ще ги почистя утре — каза сякаш на себе си. — Не тази вечер. Утре.
Най-после се изправи и затвори лекарската си чанта, но продължи да си играе с кожените й дръжки като мъж, чиито мисли са някъде другаде, но ръцете му имат нужда да се занимават с нещо. Докато бе събирал нещата си, Майкъл не бе свалял очи от инструментите си, но сега погледът му се зарея към пейката и пръснатите върху нея одеяла.
Дълго време той остана загледан в тях. Хети го наблюдаваше затаила дъх.
Ръката му се стегна около дръжките на чантата му, а ноктите му се забиха в кожата. Лекарската му чанта беше най-скъпоценната му вещ. Хети бе пестила цяла година, за да му я купи като подарък за дипломирането му, но той забиваше нокти все по-дълбоко и по-дълбоко в черната кожа.
Внезапно Майкъл се наведе напред и сграбчи края на едно от одеялата. С едно силно движение той го издърпа над възглавниците, изтривайки по този начин всичко, което показваше, че само преди малко там бе лежал един мъж.
Той сграбчи лекарската си чанта и се обърна с лице към Хети. На мъждукащата светлина на фенера очите му блестяха — студени, безцветни и празни.
— Готова ли си да тръгваме? — попита остро той, сякаш тя го беше предизвикала.
Хети кимна, като се опитваше да се пребори с напиращите си сълзи.
— Да. Да си вървим у дома, Майкъл. Да си вървим у дома.
Глава единадесета
Нито една светлинка не омекотяваше черната грамада на сградата на пансиона. Хети се отпусна на седалката на двуколката.
— Значи госпожа Спенсър си е легнала. Няма да мога да вляза. — Тя смътно се изненада, че мисълта, че не може да се прибере в пансиона, не я притеснява изобщо. — Тя ми каза още на първия ден или да се прибирам до десет, или да стоя навън цяла нощ.
— Вече е почти полунощ. — Това бяха първите думи, които Майкъл изричаше, откакто двамата бяха излезли от гарата. Гласът му беше безизразен и тих, но Хети усещаше умората в него.
— Да. — Тя наклони глава назад, за да намали напрежението в раменете и врата си. Над нея, през клоните на елите, се виждаха звездите. Звездите, които Джордж Ланиън никога вече нямаше да види на тази земя. Хети бързо наведе глава.
— Мога да те заведа при госпожа Скогинс.
— Не. Тя вече има достатъчно грижи. Дори не бях сигурна, че тя ще се съгласи да приеме семейство Ланиън. Не мога да я натоварвам още повече. Не и тази вечер.
Тишината се проточи. Хети се чувстваше обидена, а нервните й окончания бяха крехки като стъкло, откакто Майкъл се бе оттеглил в своята лична тревога и я бе оставил сама и неуверена. Ако се изключеше това, че й бе подал ръка, за да й помогне да се качи в двуколката, той не я беше докоснал нито веднъж, не бе казал нищо, дори не бе помръднал. Сякаш нарочно се беше отдръпнал от всичко край себе си, включително и от Хети.
— Значи отиваш в хотел — каза той най-накрая.
— Не. — Думата излезе с такава сила, че изненада дори Хети. — Не. — Този път по-спокойно. Внезапно тя вече знаеше какво иска. — Искам да се прибера у дома с теб, Майкъл.
— С мен? Но Хети, ние не сме…
— Ние не сме женени, но това не ме интересува. Искам да се прибера у дома с теб. Веднага.
Правотата на казаното беше толкова удивителна в своята простота, тя имаше нужда от Майкъл, а той имаше още по-голяма нужда от нея.
Хети се плъзна по-близо до него и уви ръце около едната му ръка. Той подскочи. Мускулите му се втвърдиха, сякаш се бореше срещу всяка реакция, пък била тя и най-слаба.
— Заведи ме у дома, Майкъл — каза тихо Хети.
Ръката му потрепери съвсем леко под пръстите й.
— Имам една кушетка…
— Кушетката ме устройва.
— Тя е за мен. Ти… — Той прочисти гърлото си и опита отново. — Ти ще спиш на леглото.
Майкъл не каза нищо повече. Хети не искаше да чака сама в къщата и затова настоя първо да върнат коня в конюшнята. Двамата извървяха обратния път мълчаливо.
Този път Майкъл се сети да затвори и да заключи входната врата зад себе си. За миг остана просто да стои там, за да свикнат очите му с тъмнината. Само за миг, колкото за два удара на сърцето, не повече. Това обаче беше достатъчно сетивата на Хети да я заболят от внезапното, почти непреодолимо усещане за неговата близост.
В тишината на къщата тя чуваше тихото му дишане. Той представляваше просто една тъмна сянка, но тя долавяше звуците от докосването на ръкава на ризата му в сакото и почти недоловимото шумолене на ризата му под жилетката.
Все обичайни шумове, които бяха присъщи на всеки добре облечен мъж, но въпреки това те я караха да усеща до болка близостта на голото тяло, което се криеше под дрехите на годеника й.
С това дойде срамът и изчервяването. Тази нощ бе умрял човек. Грешно беше — дори неприлично — да си позволява такива мисли, след като бе присъствала на смъртта му, но Хети просто не можеше да се спре. Тялото настоятелно й напомняше, че е жива, въпреки всичко, което се бе случило.
— Почакай тук. Ще запаля лампата. — Майкъл говореше тихо, но въпреки това изопнатите нерви на Хети я караха да го чува, сякаш в стаята имаше ехо. Той отиде до газовата лампа, монтирана на стената в другия край на стаята. Подметките на ботушите му драскаха дървения под. Под тежестта му изскърца една дъска, след нея втора и Хети усети как тялото й се премества и се напряга в отговор на движенията му.
Чу се леко изсъскване и тя долови леката миризма на газ, след което лампата освети малкото помещение и почти я заслепи.
Майкъл я погледна и бързо отмести очи.
— Ще оправя кушетката в кабинета ми — каза той. — Можеш да спиш… на леглото.
Хети го последва по коридора и изчака на вратата на спалнята му, докато той палеше лампата.
Меката златиста светлина освети малката спалня. Майкъл все още отказваше да я погледне в очите.
— Чаршафите са чисти — каза той на стената зад леглото, — тъй като снощи спах върху завивките.
Хети се опитваше да не мисли как е изглеждал той проснат върху леглото, колко широки са изглеждали раменете му, колко топла е била кожата му.
— На полицата има чиста кърпа. — Той посочи към ъгъла, в който зад една завеса се криеха дървени полици и няколко закачалки за дрехи. — Ако искаш, ще запаля бойлера.
Хети си помисли, че той й прилича на уморен и недоволен прислужник в хотел, и внезапно осъзна, че Майкъл не я искаше в къщата си. Това я накара да се почувства, сякаш я бяха ударили с юмрук.
— Не е необходимо. — Той тръгна да излиза от стаята, но тя протегна ръка, за да го спре. — Майкъл? Ако предпочиташ да не оставам тук… няма да остана. Просто си мислех, че… Но ако смяташ, че съседите ще имат нещо против, или че това ще се отрази зле на репутацията ти…
— На моята репутация ли? — Той я погледна безизразно. — Не ставай смешна.
Той мина край нея, но спря на вратата, която водеше към кухнята, като се хвана с ръка за рамката, сякаш се опитваше да попречи да не се изгуби в тъмнината от другата страна на вратата.
— Ако имаш нужда от нещо, кажи ми. — Той дори не се обърна към нея, докато й говореше.
— Добре. — Щракването на бравата зад него накара Хети да потръпне. Тя се оттегли замаяна в спалнята. Малката стая беше твърде студена, въпреки че газовата лампа отделяше достатъчно топлина.
Стомахът й я подсети, че не бе яла нищо след содата в аптеката на Фиск. Това нямаше значение. Гладът й трябваше да бъде много по-силен, за да може Хети да се престраши да влезе в кухнята, защото
