Госпожа Райан дори не беше погледнала към сина си. Тя беше останала с поглед, втренчен в пустата бяла улица пред нея, премигвайки от време на време, за да отърси снежинките, които падаха по клепките й. Хети се бе питала какво вижда жената, дали не бе мислила за фермата на братовчед й в Джорджия, закъдето беше тръгнала, и за топлото лятно слънце, което всички се надяваха, че би могло да я излекува, защото всичко друго, което бяха опитали, се бе оказало неуспешно и вече не оставаше какво друго да опитват.
Безкрайно внимателно господин Райан бе увил краищата на тежките одеяла и кожуси около жена си, след което се бе качил в шейната до нея. Поемайки юздите, той бе погледнал към малката групичка изпращачи, събрали се на предните стълби, и бе кимнал на Майкъл. „Ще се върна скоро, синко. Веднага щом кача майка ти на влака за Уедерълс. Дотогава се дръж прилично, ясно ли е?“ С тези думи той бе подкарал шейната, без дори да изчака колебливото кимване на сина си.
Майката на Майкъл дори не беше помахала за довиждане.
Шейната вече беше изминала половината път по улицата, когато Майкъл не бе издържал и се бе втурнал след майка си облян в сълзи, молейки я да не тръгва. Той се бе опитал да следва следите, оставени от шейната, но снегът се бе оказал твърде тежък и момчето бе тичало, спъвайки се постоянно, докато най- накрая не бе изоставило всяка надежда и бе останало да лежи заровило лице в снега.
Потънала в своето нещастие и страхове, майка му дори не беше погледнала назад, за да види онова, което оставяше зад себе си завинаги.
— Хети? — Озадаченият тон на Майкъл извади момичето от мислите й. — Какво ще кажеш? Това е една чудесна възможност, не мислиш ли? Пък и доктор Каткарт казва, че когато реши да се оттегли, ще остави цялата си практика и къщата си на мен. Ако двамата успеем да се споразумеем, разбира се. Но ние с него ще се разберем, знам, че ще се разберем!
Хети отскубна още една шепа цветя и започна да ги къса на парченца.
— Хети? Хети! Кажи нещо!
Тя премигна. Ръцете й замръзнаха там, където се намираха; пръстите й се стегнаха около цветята и ги смачкаха. Тя погледна към лицето на мъжа, когото обичаше толкова много, в сапфирените очи, в които се отразяваше душата на Майкъл — гола и уязвима — и сърцето й се сви.
— Доктор Каткарт не се е сетил за теб току-така, нали, Майкъл? — каза колебливо тя след малко. — Това не е нещо, което обмисляш само от няколко дни. Ти си го обмислял и планирал отдавна, нали?
При всяка изречена дум тя разкъсваше цветята, които държеше, на все по-тънки и по-тънки парченца.
Той не отговори. Отговорът на въпроса й се виждаше в очите му. Това беше отговор, който Хети не искаше да чуе.
Тя наведе глава и се втренчи с невиждащ поглед в купчината разкъсани цветя в скута си.
— Понякога се чудех защо си пишеше с доктор Каткарт. Като знам колко много мразиш да пишеш писма, това ми се струваше странно, но си мислех…
Тя отметна рязко глава назад.
— Защо искаш да отидеш толкова далеч? — избухна тя. — Знаеш, че не мога да напусна мама. И защо точно туберкулозно болни, Майкъл? Защо не нещо… нещо не толкова безнадеждно?
— Не е безнадеждно, Хети! Ти не чу ли, когато ти казах за напредъка…
— Но ти казваш за всичко, Майкъл! За нов вид залепващ се пластир, за по-добър стетоскоп, за нова хирургическа техника! Никога не си споменавал, че искаш да работиш с болни от туберкулоза! А и повечето хора, които ще лекуваш, ще бъдат на прага на смъртта, нали? Също като майка ти? Как ще се справиш с това?
За миг той се издигна над нея подобно на някакъв мрачен, гневен бог, но бързо успя да се овладее.
— Колко време мина, откакто Кох откри причината за туберкулозата? Четиринадесет, петнадесет години. Допреди се смяташе, че тази болест се предава по наследство от майка на дете. Така казаха и когато почина майка ми. Наследствена. Но Кох доказа, че това не е така.
Той млъкна за миг и се втренчи гневно в годеницата си.
— Петнадесет години, а все още няма лекарство за болест, която е причина за една четвърт от смъртните случаи в тази страна, Хети. Никакво лекарство! Някакъв вирус, който можем да видим само през микроскоп, унищожава човешки живот, а ние сме безпомощни и не можем да го спрем!
— Но какво общо има това с нас, Майкъл? — попита Хети. — Ние се обичаме. Искаме да се оженим. Ако заминеш за Колорадо…
Майкъл падна на колене пред нея.
— Ще бъде само за малко, Хети. Само за няколко месеца. Кълна се. Само докато се устроя и спестя достатъчно пари, за да взема теб и майка ти при мен. Дори няма да се тревожа как ще плащам дълговете си. Обещавам ти. Обичам те, Хети, и искам да се оженя за теб. Повече от всичко на света.
— Тогава недей да правиш това, Майкъл. Моля те. Нека да се оженим. Сега. Днес. Тази седмица. Можеш да говориш с доктор Стивънсън. Може би някои от твоите професори…
По бузите на момичето се стичаха сълзи, но тя не им обръщаше внимание и протягаше ръце към Майкъл.
— Моля те, Майкъл, недей да заминаваш за Колорадо.
Ръцете му се увиха около нейните и ги стиснаха отчаяно.
— Ще замина, Хети. Защото трябва да го направя. Не разбираш ли това? Трябва да го направя.
Глава втора
Прекосяването на Канзас и източната част на Колорадо бе отнело цяла вечност. Когато здравата госпожа Фиск първа бе разпознала в назъбената синя линия на хоризонта известните Скалисти планини, Хети бе премигнала разочаровано. Те не изглеждаха чак толкова внушително колкото бяха описани в статиите в списание „Харпър’с“. Тя не осъзна, че с всеки изминат час те щяха да стават все по-големи и по- големи, докато не изпълнеха половината небе.
А колко висок беше връх Пайкс! Не й беше необходима помощ, за да го разпознае! Нямаше как да сбърка смелия му профил. Колко висок беше този връх, та на него имаше сняг дори през лятото! Майкъл й бе писал, че в щата има върхове, които са още по-високи. Трудно беше за вярване, но все пак беше факт. Хети беше прегледала атласа в обществената библиотека, за да се увери, че той не се шегува с нея.
Тя притисна буза до прозореца на купето и се опита да види нещо повече, но един скалист, покрит с борове, хълм внезапно се изпречи в полезрението й. Тя неохотно се отпусна обратно в седалката си. Ако можеше Майкъл да седи сега до нея!
Той й бе писал често, но писмата му рядко биваха нещо повече от надраскани набързо бележки в края на тежък и изморителен ден. Къси или не, тя ги бе чела и препрочитала. Всички те завършваха по един и същ начин — „Обичам те, Хети. Доскоро.“
Пръстите й се стегнаха около чантата в скута й, в която се намираха скъпоценните писма на годеника й.
„Скоро“ се бе проточило твърде дълго, повече отколкото някой от тях бе предполагал. Доктор Каткарт бе починал неочаквано едва два месеца след пристигането на Майкъл в Колорадо и му бе оставил къщата и кабинета си, медицинската си практика и много други задължения. Докато Майкъл успее да оправи обърканите дела на покойния си приятел и да спести достатъчно средства, за да повика Хети и майка й, Мадлин Малоун вече бе твърде болна, за да пътува. Лекарите бяха казали, че пътуването щяло да натовари прекалено слабото й сърце и Хети неохотно бе приела мнението им. Здравето на майка й стоеше на първо място, независимо от това какво се искаше на дъщерята.
В продължение на две години тя бе останала в малката къща в покрайнините на Бостън и се бе грижила за болната си майка, опитвайки се да не обвинява Майкъл за това, че беше заминал толкова далеч точно когато най-много се нуждаеше от него. Не й беше лесно, особено през последните няколко месеца, когато майка й бе лежала толкова неподвижно в леглото си в очакване на облекчението, което единствено смъртта можеше да й даде.
Сега Хети изпитваше чувство на вина, примесено с тъга, което бе породено от това, че понякога
