чувстваше облекчение, че майка й бе починала и тя най-сетне щеше да се събере с Майкъл. Вина за това, че беше щастлива въпреки всичко.
Тя трябва да се беше усмихнала неволно, защото госпожа Фиск, която заемаше по-голямата част от седалката срещу Хети, й се беше усмихнала в отговор.
Госпожа Фиск се бе проявила като екскурзоводка и съветничка на Хети от момента, в който се бе качила във влака в Сейнт Луис и бе открила накъде пътува Хети. Тази жена беше безсрамна клюкарка и проявяваше твърде голяма готовност да разказва на Хети всички скандали, сплетни и събития от живота на гражданите на Колорадо Спрингс.
Въпреки че си пъхаше носа навсякъде, Кларабел Фиск имаше щедро сърце и с готовност прекарваше един час, забавлявайки едно недоволно бебе, когато изтощената му майка се отказваше да се бори с него, или пък споделяше увити в хартия сандвичи с три гладни момчета, когато оставаше дълго време до отварянето на ресторанта.
Хети беше решила, че високата, стройна госпожа Скогинс, която се бе качила във влака в Канзас Сити и сега седеше до нея подобно на каменна статуя, е абсолютно безсърдечна. Въпреки че с госпожа Фиск бяха стари приятелки и членуваха в няколко женски клуба, Летиция Скогинс говореше малко и подсмърчаше презрително, когато не одобряваше нещо, а това се случваше често. Ако не бяха дългите, цветни пера, които стърчаха от опърпаната филцова шапка на госпожа Скогинс като знамена над циркова палатка, Хети сигурно щеше да се усъмни, че тази жена изобщо е човешко същество.
— Скоро ще можете сама да разгледате града, госпожице Малоун — увери госпожа Фиск Хети. — Сигурна съм, че ще останете впечатлена, въпреки че сте от Бостън. Аптеката на господин Фиск е отличен пример за това колко сме модерни. Имаме си течаща вода и газови лампи, разбира се, както и телефон и…
Госпожа Скогинс подсмръкна презрително.
— Всичко това е много хубаво, Кларабел, но градът все още е далеч от стандартите на Канзас Сити. Никога не съм виждала друго населено място, в което да има по-големи проблеми при определянето накъде да се движат линиите на обществените трамваи. Човек започва да си мисли, че те вечно разкопават улиците, променят разписанията и създават неудобства за обществеността. Това е твърде дразнещо!
— Вярно, абсолютно вярно, скъпа Летиция. — Госпожа Фиск закима толкова отсечено, че двойната й брадичка стана тройна. — Въпреки това, аз се тревожа повече за туберкулозните, които идват, за да търсят лекарство за болестта си. Госпожице Малоун, знаете ли, че Търговската палата похарчи дванадесет хиляди долара за първата си кампания да привлече туристи и да рекламира ползата от чистия ни въздух? Представяте ли си! А ние дори няма къде да ги настаним!
Тя се отпусна назад, съпроводена от протестите на претоварения си корсет, и прие тържествено изражение.
— Да благодарим на бога, че имаме способни аптекари като господин Фиск, които помагат на тези нещастници.
— Може и така да е — съгласи се госпожа Скогинс. — Абсолютно ясно е, че лекарите не разбират нищо. Абсолютно нищо. — Тя се втренчи обвинително в госпожа Фиск. — Но ако трябва да сме съвсем честни, аптекарите също не знаят повече от лекарите!
— Уверена съм, че всички ти съчувстваме за загубата, Летиция — тросна се обидено госпожа Фиск, — но…
— Но какво? Съпругът ми и синът ми се лекуваха при най-добрите лекари и си купуваха най-добрите лекарства от най-добрите аптекари в града. И с какво им помогна това? — Отговорът можеше да се види в болката, която се изписа в очите на госпожа Скогинс. — Ще ти кажа с какво им помогна! С нищо. Съвсем нищо. Туберкулозата ги уби и двамата.
Нито Хети, нито госпожа Фиск можеха да отговорят нещо. Хети се втренчи в ръцете си и в чантата, в която се намираха скъпоценните й любовни писма. Сърцето й се свиваше заради тази жена, която едва познаваше.
Госпожа Скогинс първа наруши мълчанието.
— Ха — каза тя, втренчена в предната част на купето. — Още не сме стигнали до края на града, а хората вече си мислят, че могат да стават и да се боричкат за багажа си.
Хети бе обзета от вълнение, което бързо прогони мрачното й настроение. За миг тя си помисли да свали прозореца, да подаде глава навън и да се развика, както правеше малкото момче пет редици зад нея, но един неодобрителен поглед на госпожа Скогинс я отказа от намерението й.
Скоро. Тази дума пулсираше в съзнанието й в ритъма на тракането на колелата върху релсите. Скоро, скоро, скоро…
Влакът се плъзна надолу по хълма и се втурна между редица малки, схлупени къщи, скрити наполовина зад дърветата и върбите край релсите. Влакът премина край бараки и стопански постройки с посивели от слънцето дъсчени стени. Товарни и пътнически вагони, локомотиви и служебни вагони заемаха страничните линии. Имената на фирмите, които ги притежаваха бяха изписани с големи букви върху тях. „Денвър & Рио Гранде“. „Юниън Пасифик“. „Рок Айлънд и Колорадо Мидланд“. „Аткинсън, Топика и Санта Фе“.
Сякаш за да ги поздрави, локомотивът наду свирката си два пъти.
Звукът накара Хети да се вкопчи здраво в чантата си и тя се наведе напред в седалката си. Почти беше пристигнала! Тя изви врат, опитвайки се да види гарата и Майкъл и едва сега осъзна, че се намира от погрешната страна на вагона.
Звукът на свирката накара пътниците да скочат на крака и да се втурнат напред като стадо добитък, да събират багажа си и да се навеждат да гледат през прозорците към гарата. Те изпълниха коридора между редиците седалки, като си говореха оживено, възклицаваха радостно и закриваха перона от погледа на Хети.
Влакът спря с внезапно скърцане на спирачките. Пътниците, които стояха прави, се олюляха и се хванаха за най-близките седалки, след което незабавно тръгнаха към вратите в двата края на вагона.
— Не виждам господин Фиск — каза госпожа Фиск, докато се опитваше да погледна покрай пътниците, които й пречеха да види перона. — Чудя се къде ли може да е… А, ето го! Надявам се да е докарал каруцата. Нямам желание да вървя през целия град, пък било то и за няколко пресечки. А и трябва да нося багажа и…
Преди Хети да избухне от раздразнение, госпожа Скогинс най-сетне се изправи с невероятно достойнство. Тя извади една визитна картичка от чантата си и я подаде на Хети.
— Моля, чувствайте се поканена да ми се обадите, когато се настаните, госпожице Малоун — каза тя.
— А мен винаги можете да ме намерите, като попитате за господин Фиск — подметна през рамо госпожа Фиск. — Аптеката на Фиск. Всички знаят къде се намира.
За огромно облекчение на Хети госпожа Скогинс най-после реши да тръгне по коридора; перата на шапката й се полюшваха при всяка нейна стъпка. Госпожа Фиск я последва, а Хети тръгна след тях обзета от вълнение. За мига тя остана на последното стъпало на изхода и огледа нетърпеливо тълпата от посрещачи.
Майкъл не я беше видял. Ако я бе забелязал, щеше да я чака точно тук. Не че тя беше очаквала той да я види в навалицата и през мръсните прозорци на вагона, но Хети все пак изпита леко разочарование, че той не тичаше откъм другия край на перона в отчаян опит да я намери.
— Госпожице? — Кондукторът пое багажа й и й помогна да слезе, след което се обърна да помогне на пътниците зад нея. Хети се повдигна на пръсти, за да се огледа над тълпата, търсейки нетърпеливо онова познато лице, което толкова много копнееше да види.
Нищо.
Тя направи няколко крачки в тълпата, след което се спря объркана. Широкият тухлен перон не беше чак толкова голям. Досега Майкъл трябваше да я е видял, ако бе гледал. Ако изобщо я беше чакал.
Той знаеше кога и къде ще пристигне тя. Беше му писала два пъти — не, три пъти — с всички подробности, тъй като развълнувана от предстоящата им среща не бе искала да се получи някакво недоразумение. А той й бе писал, за да потвърди, че очаква срещата им със същото нетърпение като нея.
— Госпожице Малоун? — До нея беше застанала госпожа Фиск с един висок, слаб мъж, който
