— Говоря самата истина. Ненавистта не трябва да ни прави несправедливи към нашите врагове; те ще ни отворят немалко работа, в това съм уверен. Реших да ви ги представя такива, каквито са, защото само когато знаеш истината за врага си, можеш да го победиш. Ако пък покажеш, че ги пренебрегваш, тогава всичко е загубено.
— Да, това е истина. Сега бих искал да зная колко е голям техният отред. Имаш ли сведения по този въпрос?
— Разбира се, господин Луи: те са всичко осемстотин човека.
— Добре, ние сме много повече.
— Всъщност това не е от толкова голямо значение: да се отбраняваш е много по-леко, отколкото да настъпваш.
— Ще се постараем да ги лишим от това преимущество.
— Това ще бъде твърде трудно. Английският отред се командва от метис с прозвището Летящия орел, изцяло израсъл в пустинята. Създал си е име на голям хитрец, с когото могат да се сравняват малцина от нас.
— Ти си прекалено скромен, приятелю мой. Убеден съм в противното и смело мога да кажа, че ако ти би се постарал, без особен труд би могъл да надхитриш този страшен Летящ орел.
— Трудно ще бъде. Мога да гарантирам, че каквото зависи от мен…
— Повече и не искам от теб — прекъсна го графът. — Зная, че винаги правиш повече, отколкото обещаваш. Много ли неща пренасят със себе си?
— Да, тъкмо това при сегашните обстоятелства представлява тяхната слаба страна: те ще трябва не само да се защитават, но и да пазят своя обоз.
— Толкова по-добре. Кога ще бъдат близо до нас?
— След два дена, не по-късно.
— Това е повече, отколкото ни е нужно, за да се подготвим за срещата. Ти познаваш страната и затова трябва да намериш подходящо място за устройване на засадата. Да потърсим заедно, ако искаш.
— Заповядайте.
— Може би най-добре би било да ги изненадаме през нощта в бивака?
— Ето мисъл, която не ми бе дошла в главата. Върху това, което казахте, би могло да се помисли, господин Луи. Ще успеем както трябва да обсъдим този проект — имаме достатъчно време.
— Е, щом веднъж се разбрахме, по-добре е да потеглим отново на път!
— Когато пожелаете, господин Луи — отвърна канадецът, като ставаше. — Колкото по-скоро пристигнем, толкова повече време ще имаме да разгледаме местността, където може би ще бъде нашето поле на действие.
— Ти говориш като стар войник! Е, напред марш! — със смях каза капитанът. — Поеми службата си, обещавам ти бързо повишение.
Берже отново тръгна като авангард на малкия отред, който се отправи след него по странична галерия.
Тази галерия, достатъчно светла, за да се вижда и без факли, имаше много извивки, понякога дори им се струваше, че се връщат назад. От време на време излизаха на кръстопътища с други галерии, където, ако нямаха такъв верен водач като канадеца, биха се заблудили.
С бързи крачки, след около час французите видяха пред себе си светлина.
— Стигнахме! — каза канадецът, като спря.
Влезе в съседната пещера, от която наскоро излезе, като държеше в ръцете си весла, които предаде на войниците. След това се върна с лодка на раменете си, една от онези леки лодки, които бяха единствените плувни съдове, употребявани от индианците.
— Ето ви всичко! — каза той. — Движете се колкото се може по-предпазливо и се дръжте на десет крачки от мен.
Французите и войниците го оставиха да мине напред, а самите те го последваха. Склонът ставаше все по-стръмен. Почвата беше мокра и хлъзгава. Трябваше да се движат крайно предпазливо, за да не паднат.
Най-после канадецът спря. Всички забързаха към него и видяха, че лодката беше спусната във водата.
— Сядайте! — каза канадецът.
— Не виждам изхода! — леко извика графът.
— Оставете на мен да действам. Ще намеря проход и ще излезем.
Четиримата мъже влязоха в лодката.
— Така, добре — продължи ловецът. — Легнете на дъното и се старайте да лежите така, че да не превишавате равнището на ръбовете. Е, легнахте ли?
— Да — каза баронът, — но положението не е твърде удобно.
— Това е за някакви десет минути… Най-важното: отпускайте по-ниско главите си.
— Какво мислиш да правиш? — запита графът, като видя, че канадецът се съблича.
— Събличам се, господин Луи.
— Как? Защо?
— Да, да, бъдете спокойни: всичко върви на добре… Господ да помогне! Сега се дръжте здраво!
Чу се шум от тяло, паднало във водата.
В същата минута французите почувстваха, че лодката се движи, като управлявана от невидима ръка. Бързината й постепенно се увеличаваше и скоро стана голяма.
Тогава младите хора, легнали по гръб, видяха с ужас как сводът на подземието постепенно се спусна над тях. Наскоро неговата височина бе само на метър над лодката, после на половин метър, после на няколко сантиметра. Трябваше да преживеят няколко твърде тревожни минути. Инстинктивно затвориха очите си от страх.
— Е, какво? Как ви харесва тази картинка? Да не сте заспали по време на преминаването!
При радостния звук на този приятелски глас младите хора затрепериха от удоволствие. Отвориха очите си и извикаха от щастие, като видяха синьото небе над главите си.
Намериха се в реката. Берже, седнал на островче, червен като рак, обличаше своя ловджийски костюм.
— Моля ви, вземете ме в лодката — каза той, като се смееше.
Войниците уловиха веслата и спряха до островчето. Берже седна в лодката.
— Смятах се за съвсем загубен — каза графът, като се усмихваше.
— Честна дума, признавам, че и аз много се уплаших — проговори баронът.
— Когато минавах тук за пръв път, подземието и на мене подейства така, но сега вече не си спомням за това. Сега си взех само една студена вана — това е всичко.
Двамата войници нищо не говореха, но бяха бледи като мъртъвци.
Берже се намести на кърмата, за да управлява, и лодката бързо полетя по реката.
Глава XII
БИВАКЪТ НА АНГЛИЧАНИТЕ
Нощта беше безлунна и тъмна. Силният вятър виеше страховито из планинските усои и сякаш се опитваше да изтръгне с корените прегъващите се под напора му дървета. С една дума, беше една от онези нощи, пълни с тайнствен ужас, за които дори и представа нямат в старата Европа.
От време на време настъпваха минути на затишие и тогава, като че ли за да уплаши още повече човека със страхливо сърне, нощта го дразнеше ту с насмешлив кикот на хиена, ту с вой на вълчица, скитаща се в тъмата. После всичко притихваше отново…
В подножието на един висок съвършено гол хълм бе спрял на лагер многоброен отред. Събрани накуп около буен огън, чиито червеникави пламъци хвърляха наоколо фантастични сенки, хората приготвяха вечерята си и се опитваха, колкото бе възможно, да се защитят от леденото дихание на нощния вятър. Пътниците, около осемдесет на брой, бяха издигнали барикада от денкове един върху друг, зад която можеха да се приютят и конете. Двама часовои, опрени на дългите си пушки, бдяха за безопасността на всички. В това време другарите им почистваха конете, сечаха сухи клони, носеха вода — накратко казано, бяха се
