отдали на всички ония обичайни занимания, които неизменно изискваше построяването на бивак в пустинна равнина или девствена гора.
Малко встрани, приклекнали до огъня, трима-четирима души разговаряха тихо, като нито за миг не изпускаха от уста димящите си лули. Облеклото им беше живописно: платнени ризи, дълги почти до прасците меки кожени връхни дрехи, на главите — кожени шапки. Тези хора приличаха на ловци или на търговци на роби. Чертите на лицата им бяха груби, погледът свиреп, гласът пресипнал, говорът — отсечен. Особено единият от тях, най-високият и най-старият, приличаше на онези изпечени горски скитници, съвсем забравили цивилизования живот, за които дивата природа бе станала второ отечество. Тъкмо той говореше, а останалите го слушаха с внимание и почит — доказателство, че играеше твърде важна роля в живота им.
— Ето на! — каза той, като изтърси пепелта от лулата върху нокътя на палеца на лявата си ръка. — Работата е наред. Наближаваме. Още девет дни и ще стигнем до мястото.
— Бог да ни е на помощ! — възкликна седящият до него. — Не може да се каже, че сме вървели много бързо. Проклето пътуване. Страшно ми дотегна.
— Ти винаги бързаш, Опосум — подигравателно възрази първият събеседник. — Като те слуша човек, ще помисли, че сме на път едва ли не цяла вечност, честна дума!
— А това според тебе нищо ли не значи? Седемдесет и седем дни да се промъкваш по пътеките на дивите зверове и по несъществуващи пътища, да бъдеш постоянно нащрек и да се страхуваш от засади. Според теб това е приятно пътуване, така ли? Наистина е добре!… Значи, ти не си придирчив, старейшино!
Последва презрителен отговор:
— Ах! Нима един храбър и честен ловец може така да говори? Смяташ ли, че си прав да се оплакваш? Значи въобще не приемаш, че е удоволствие да се преживяват опасности, при които животът ти виси на косъм? Не ти ли харесва тази постоянна борба с цялата природа: с хората, със зверовете, с ураганите и въобще с всичко, което срещаш по пътя си? После, когато препятствията са преодолени, враговете сразени или убити, ти се връщаш като победител в колибата си!… Какво удоволствие доставя такава победа!
— А най-главното — възможност да си отдъхнеш — добави Опосум. — Да, ти си прав, Летящ орел, но за съжаление, не на всички е предопределено да се върнат в дома си. Спомняш ли си какви планини от кости видяхме ние с теб по пътя, белеещи се под слънцето! Не можахме да познаем на кого принадлежи поне един от скелетите, които газехме с нашите коне. А между другото те може би също са били храбри и честни ловци. Сега са мъртви. Кой ги познава? Никой! Изчезнали са, завинаги заличени в книгата на живота, и на никого в паметта не е останал дори и спомен за това, което са били и което са извършили.
— Всеки човек умира — философски възрази Летящия орел. — По-добре е да падне в бой, отколкото да угасне стар, недъгав и за нищо негоден в ъгъла зад печката, на постеля от листа или пера… Така че думите ти са празно бръщолевене.
— Е, защо да приказваме — продължи Опосум като човек, за когото спорът не е удоволствие, тъй като се чувства победен от красноречието на противника. — Дай Боже нашето пътуване да завърши благополучно!
— Нима се съмняваш в успеха на експедицията ни? — попита бързо Летящия орел.
— Пътуването още не е свършило — отвърна Опосум. — Остават ни цели девет дни. Кой знае какво ни чака!
— Това е така, но най-големите препятствия вече преодоляхме. Ти като че ли нарочно предизвикваш съдбата.
— Твърде е възможно — каза Опосум, като клатеше глава. — Имам тъжни предчувствия, които не мога да преодолея. Нима съм виновен за това? Те идват сами — аз не ги викам.
— Никога не съм те виждал такъв!
— И аз също. Но какъв да бъда, братко? Има нещо по-силно от мене. Ние тръгнахме на път в петък и при това на тринайсети. На всичкото отгоре в минутата на тръгването три врани прелетяха над нас — все лоши предзнаменования. Пази се! Не трябваше да тръгваме!
Летящия орел неволно се замисли, отпусна глава.
— Не — продължи той след минута, като се съвзе, — глупости! По дяволите тия бабини деветини! Да не мислим повече за това! Дайте хубавичко да си похапнем, а след това да си легнем да спим и съберем сили за утре.
— Добре! Но все пак казах една чиста истина… Ще видиш!…
— Пак ли започваш? — свирепо извика Летящия орел. — Млъкни!
— Добре! Млъквам, щом не ти харесва да говоря с тебе, и дори ще се постарая да мисля за нещо друго.
— И добре ще сториш, за Бога! Човек просто побеснява, като слуша такива глупашки разсъждения. Смъртта може да убие и една патка. Нека се веселим — това все пак ще бъде победа над неприятностите и над… нещастието.
И той подаде своята бутилка на Опосум, който я допря до устните си, но започна да пие бавно, като че ли неохотно, после я върна на приятеля си, клатейки глава. Другите двама ловци се бяха завили с одеялата си и спяха като убити с протегнати към огъня крака. Опосум ги погледна, сякаш да се убеди, че наистина спят, а след това продължи, като сниши глас и се наведе към Летящия орел:
— Слушай, старейшино, напразно си играеш, ти не можеш ме измами! Твоето веселие е само привидно. В дълбочината на душата си може би си още по-тъжен и по-обезпокоен от мен. Бъди откровен — така ли е?
С един удар на тока си Летящия орел отхвърли точно в средата на огьня тьрколилата се към него главня.
— Дявол да те вземе с твоите предположения! — недоволно промърмори той. — Откъде го измисли, че съм бил умислен или че се боя от нещо?
— Отгатвам! Знаеш ли, братко, че когато двама души са преживели десет години рамо до рамо, ловували заедно и воювали с червенокожите, те дори и да поискат, нищо не могат да скрият един от друг — толкова добре се познават. Казвам ти, нещо ти тежи на сърцето. Или вече не ми се доверяваш? Кажи какво ти е?
Настъпи мълчание. Летящия орел сякаш се бореше с някакво дълбоко вълнение. Най-после успя да си възвърне опази повелителна невъзмутимост, която ловците и индианците си налагат при необичайни обстоятелства, и като подаде отривисто и сърдечно десницата си на Опосум, каза:
— Е, да! Истина е, и у мене има нещо. Сега какво?
— Какво?… Нищо — отвърна Опосум. — Аз съм прав, това е всичко, удовлетворен съм. Ти можеш да пазиш тайната си, ако това ти харесва, но и аз имам същото право да ти поверявам моите собствени тайни.
— Не, ти всичко ще узнаеш, защото против волята ми измъкваш истината от дълбочината на моята душа.
— За сам човек е много по-тежко да пази тайна — поучително проговори ловецът, — за двама този товар е по-лек.
— Ти знаеш тайната или по-точно — предчувстват я.
— Аз?
— Да, остави ме да се доизкажа.
— Да, слушам те.
— Както вече каза, ние излязохме от търговската кантора при лоши поличби. Предзнаменованията бяха против нас и за съжаление това се оправда. Знаеш какви нещастия ни се струпаха по пътя: десет души убити, пет коня потънаха, глад, жажда, ураган — с една дума, всичко, освен добро. Наистина би могло да се помисли, че цялата природа е в заговор против нас. Ти знаеш колко труд ни струва да се доберем дотук.
— Добрахме се благодарение на твоята енергичност и на твоето дълбоко познаване на планините и пустинните равнини.
— Добре, нека бъде, както казваш! Но всичко, което преживяхме, е дреболия в сравнение с онова, което ни очаква!
