Към единадесет часа луната изгря и освети пейзажа със сребърни отблясъци.
В същия миг на два пъти се чу далечен кучешки вой.
Орлова глава веднага се отдели от дървото, зад което се криеше, и запълзя изключително ловко и бързо по посока на селото.
В окрайнината на гората той се спря и внимателно се огледа. После изцвили толкова умело, че два коня от селото незабавно му отговориха.
След няколко мига опитният слух на вожда дочу едва доловим шум в листака, където прозвуча мучене на вол. Вождът стана и зачака.
След две секунди един човек се приближи до него.
Този човек беше старият ловец, наричан Бяло око. Краищата на устните му се свиваха в зловеща усмивка.
— Какво правят белите? — запита вождът.
— Спят — отговори метисът.
— Моят брат ще ми ги предаде ли?
— Дай, за да ти се даде!
— Вождът има само една дума. А бледоликата жена и беловласата глава?
— Тук са.
— Ще ги получа ли?
— Всички жители на селото ще бъдат предадени в ръцете на моя брат.
— Уф! Траперът не е ли дошъл?
— Още не.
— Ще закъснее?
— Вероятно.
— Какво друго ще ми каже моят брат?
— Бях ли поискал нещо на вожда? — каза ловецът.
— Кожите, пушките и барутът са назад, пазят ги моите момчета. Индианецът веднъж обещава.
— Добре… Тогава, щом пожелаеш!
Десет минути по-късно индианците бяха господари на селото. Без да гръмне пушка, всички жители бяха събудени един след друг и пленени.
Фортът беше обсаден от команчите, които натрупаха в основите му дънери, мебели, каруци и всички земеделски оръдия на колонистите и чакаха сигнала на вожда, за да атакуват.
Внезапно една неясна фигура се появи на покрива на форта и вик на ястреб разцепи въздуха.
Индианците запалиха своеобразната клада, която бяха направили, и се втурнаха към оградата с ужасен пронизителен боен вик — сигнал за клане.
VIII
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ИНДИАНЦИТЕ
Американците бяха в извънредно критично положение.
Изненадан от безшумното нападение на команчите, капитанът бе стреснат в съня си от ужасяващия боен вик, който те нададоха, като запалиха вещите, струпани пред форта.
За миг полузаслепен от червеникавия отблясък на пламъците, смелият офицер скочи от леглото си и полуоблечен, със сабя в ръка, се втурна към помещенията на гарнизона. Там вече бяха чули тревогата и тичаха към местата си с присъщата за янките лекомислена храброст.
Но какво можеше да се направи?
Целият гарнизон, включително капитана, възлизаше на дванадесет души.
Можеха ли при такъв малък брой да се противопоставят на индианците, чиито зловещи силуети се открояваха фантастично при мрачните отблясъци на пожара?
Офицерът въздъхна.
— Загубени сме! — промълви той.
В непрестанните битки, които се водят по границата, законите на войната, възприети от цивилизования свят, са непознати.
Правилото „Горко на победените“ господствува в пълния смисъл на думата.
Ожесточените врагове се сражават с всички коварни варварски средства, не молят за пощада и не прощават.
Така и тук всяка битка е въпрос на живот и смърт.
Такива са обичаите.
Капитанът знаеше това и не си правеше никакви илюзии за съдбата, която го очаква, ако попадне в ръцете на команчите.
Той бе допуснал грешка, като се бе оставил червенокожите да го изненадат, и трябваше да понесе последствията от непредпазливостта, си.
Но той беше храбър воин. Щом не можеше да се измъкне здрав и читав от това гнездо на оси, искаше поне да загине с чест. Не беше нужно да подтиква и войниците към изпълнение на техния дълг. И те като капитана знаеха, че няма никакви изгледи за спасение.
Защитниците на форта застанаха решително зад барикадите и започнаха да стрелят по индианците точно и вярно, като им причиняваха големи загуби.
Първият човек, когото капитанът зърна, когато се качи върху платформата на форта, беше старият ловец Бяло око.
— Ха — каза офицерът. — Какво ли прави този тук и как е влязъл?
Той измъкна пистолета от кобура, тръгна право към метиса, сграбчи го за гърлото и опря дулото в гърдите му. После му каза с онова хладнокръвие, което американците са наследили от англичаните и са развили в още по-голяма степен:
— Как си влязъл във форта, стара кукумявко?
— През вратата, как иначе? — отговори Бяло око, без да се развълнува.
— Аха, значи си магьосник, така ли?
— Може и да съм.
— Стига си се правил на ударен, метисе, продал си ни на братята си, червенокожите.
Метисът се усмихна зловещо и като забеляза това, капитанът изрева:
— Няма да спечелиш от предателството си. Ти ще бъдеш първата му жертва.
С неочаквано рязко движение ловецът се изскубна, отскочи назад и вдигна пушката си.
— Ще видим — захили се той.
Застанали един срещу друг на тясната платформа на форта, осветена от пожара, който се засилваше всяка секунда, двамата мъже изглеждаха страшни. Те представяха двете живеещи в Съединените щати раси, чиято борба може да свърши само с пълното унищожаване на едната.
Долу битката прерастваше в епопея.
С бойни викове индианците яростно се хвърляха към окопите, където американците ги посрещаха с изстрели от упор и с удари на нож.
Но огънят продължаваше да напредва. Войниците падаха един след друг. Скоро щеше да настъпи краят.
На заплахата на Бяло око капитанът отговори с презрителна усмивка.
С бързината на мълния той стреля с пистолета си по ловеца. Бяло око изпусна пушката — дясната му ръка бе счупена.
Капитанът се хвърли към него с радостен рев.
Метисът падна по гръб от неочаквания тласък.
Капитанът натисна с коляно гърдите му и го погледна.
— Е какво, видяхме ли? — попита той със саркастичен смях.
— Не. Аз съм глупак — отговори метисът. — Моят живот ти принадлежи. Убий ме!
— Не се тревожи, ще умреш по индиански.
— Побързай, ако искаш да си отмъщаваш — каза подигравателно ловецът, — защото скоро ще бъде късно.
