— Не губете надежда! — тихо каза Веселяка.
Бегла червенина се появи по бледите бузи на ранения и тъжна усмивка сви устните му.
— Защо да живея? — отговори той. — Индианците избиха всичките ми другари, след като зверски ги измъчиха. За мен животът би бил непоносим.
— Ако желаете нещо, което зависи от нас, кажете. Честна траперска дума, ще направим всичко възможно.
Очите на умиращия проблеснаха диво.
— Дайте ми манерката си — каза той на Веселяка. Веселяка му я подаде.
Раненият пи жадно. Челото му се овлажни от пот, трескава червенина покри лицето му, което доби страшно изражение.
— Слушайте — каза той задъхано с дрезгав глас. — Тук бях командир аз. Индианците, подпомогнати от един мръсен метис, който ни предаде, превзеха с измама селото.
— Как се казва този човек? — попита живо траперът.
— Той е мъртъв!… Аз го убих! — отговори капитанът с необикновена омраза и радост. — Индианците искаха да превземат форта, битката беше ужасна. Ние бяхме дванадесет души срещу четиристотин индианци. Какво можехме да направим, освен да се сражаваме до смърт? Така и стана. След като разбраха, че няма да могат да ни заловят живи, индианците хвърлиха при нас колонистите от селото, скалпирани и с отрязани китки. После запалиха форта.
Гласът на ранения все повече отслабваше, думите му едва се долавяха. Той изпи още няколко глътки и продължи разказа си, слушан жадно от ловците.
— Под рововете на форта, имаше подземие, което служеше за зимник. Когато разбрах, че няма никакви изгледи да се измъкнем, че няма спасение, заведох другарите си в него с надеждата, че така ще се отървем. След няколко минути фортът рухна върху нас. Не можете да си представите мъките, които преживяхме в тази воняща яма без въздух, без светлина. Ранените, а почти всички бяха ранени, викаха, молеха за вода, умиращите стенеха, това беше кошмарен концерт, който не може да се опише. Непоносимите ни страдания се увеличаваха от липсата на въздух. Някаква буйна лудост ни обхвана, ние се нахвърлихме един срещу друг, в мрака под огромния куп развалини започна отвратителна битка, която завърши със смъртта на всички. Колко трая, не зная. Вече чувствувах, че настъпва смъртта, която бе отнесла всичките ми другари, когато вие дойдохте, за да я отложите за малко. Но съм доволен. Смъртта ми няма да остане без възмездие.
След тези думи, произнесени с едва доловим глас, настъпи гробна тишина, нарушавана само от хъркането на умиращия, чиято агония започваше.
Изведнъж капитанът се изпъна, надигна се и втренчи кръвясалите си очи в ловците.
— Червенокожите, които ме нападнаха, са от племето команчи — каза той. — Вождът им се нарича Орлова глава. Закълнете се в траперската си чест, че ще отмъстите за мен.
— Заклеваме се! — извикаха и двамата с твърд глас.
— Благодаря! — промълви капитанът, после рязко се отпусна назад и остана неподвижен.
Беше мъртъв.
По сгърченото му лице, в отворените му очи още личеше изразът на ненавист и отчаяние, които го бяха оживили в последния му миг.
Ловците го гледаха известно време, после се отърсиха от мъчителното впечатление и се заеха да отдадат последна почит на жертвите на индианското отмъщение.
При светлината на последните лъчи на залязващото слънце те изпълниха това мъчително задължение.
След кратка почивка Честно сърце стана и оседла коня си.
— Сега, братко — каза той на Веселяка, — да тръгнем по следите на Орлова глава.
— Хайде! — отговори другарят му.
Двамата хвърлиха наоколо тъжен, прощален поглед, свирнаха на кучетата и смело поеха из гората, в чиито дебри бяха изчезнали команчите.
В този миг луната се показа сред океан от пари и разля печалните си лъчи над развалините на американското село, останало навеки във властта на самотата и смъртта.
X
УКРЕПЕНИЯТ ЛАГЕР
Сега да оставим ловците по следите на червенокожите и да се върнем към генерала.
Няколко минути след като двамата мъже напуснаха лагера на мексиканците, генералът излезе от палатката си, огледа се, вдъхна свежия утринен въздух и замислено закрачи напред-назад.
Нощните събития бяха направили голямо впечатление на стария воин. Откакто бяха потеглили, той за първи път виждаше експедицията в истинската й светлина. Затова се питаше дали има право да налага този живот, пълен с опасности и постоянни изненади, на младото момиче, познало дотогава само нежни и спокойни вълнения. Ще може ли то да свикне с непрестанните опасности и тревоги в прериите, на които трудно устояват и най-закалените духом.
Беше много озадачен. Обожаваше племенницата си — тя беше единствената му радост, единствената му утеха. За нея би пожертвувал всичко, което имаше, без колебание и Съжаление. Но, от друга страна, причините, които го бяха накарали да предприеме това рисковано пътешествие, бяха такива, че той нямаше избор и изтръпваше само при мисълта да го прекъсне.
— Какво да правя?… Какво да правя?…
Доня Лус излезе от палатката си, зърна вуйчо си, който се разхождаше неспокойно, изтича към него и го прегърна.
— Добър ден, вуйчо — каза тя и го целуна.
— Добър ден, моето момиче — отговори генералът. Беше свикнал да я нарича така. — Виждам, че си весела тази сутрин.
Доня Лус също беше много нежна е вуйчо си.
— Защо да не съм весела, вуйчо. Отървахме се от голяма опасност, сега природата ни се усмихва, на всяко клонче птички пеят, слънцето грее. Няма ли да сме неблагодарни, ако недоволствуваме?
— Не те ли стреснаха снощните опасности, дете мое?
— Никак, вуйчо. Чувствувам се само много благодарна на съдбата за нейната благосклонност.
— Добре, моето момиче — весело отговори генералът. — Радвам се, че мислиш така.
— Доволна съм, че това ти харесва, вуйчо.
— Значи — продължи генералът — сегашният ни живот не е непоносим за теб.
— Ни най-малко; мисля, че е много приятен — усмихна се тя. — И главното — много разнообразен.
— Така е — съгласи се весело генералът. — Само че — продължи по-сериозно той — ние, струва ми се, забравяме нашите спасители.
— Те си отидоха — отговори доня Лус.
— Отидоха ли си? — трепна генералът.
— Преди един час.
— Как разбра?
— Много просто, вуйчо. Казаха ми сбогом, преди да си тръгнат.
— Това не е добре — каза генералът унило. — Услугата задължава не само този, който я получава, но и този, който я прави. Не е трябвало да си отиват, така без да ни кажат дали ще ги видим някога, без дори да ни съобщят имената си.
— Аз ги зная.
— Знаеш ли ги? — учуди се генералът.
— Да, вуйчо. Преди да си тръгнат, те ми ги казаха.
— И… Как се наричат?
— По-младият — Веселяка.
— А по-възрастният?
— Честно сърце.
— Ще трябва да ги намеря — каза генералът с вълнение, което и сам не можеше да си изясни.
