излязла от скривалището си и очаквала с нетърпение удобен момент да се появи пред тях.
Ловците бяха удивени от този тъй простичък и същевременно толкова трогателен разказ и поздравиха най-сърдечно младото момиче за нейната храброст и хладнокръвие, които единствени я бяха спасили.
Когато в лагера бе възстановен отчасти редът, Честно сърце се приближи до доня Лус.
— Сеньорита — каза той, — скоро ще съмне. След като си отпочинете няколко часа, ще ви заведа при майка ми. Сигурен съм, че след като ви опознае, ще ви обикне като собствена дъщеря. А щом бъдете на сигурно място, ще се погрижа да върна вуйчо ви.
Без да дочака доня Лус да му благодари, Честно сърце се поклони почтително и излезе от палатката.
Останала сама, доня Лус въздъхна и седна замислена.
VIII
ПЕЩЕРАТА КРАЙ ЗЕЛЕНЯСАЛИЯ ПОТОК
Бяха изминали два дни от събитията, описани в предишната глава.
Ще отведем читателя, между три и четири часа следобед в пещерата, открита от Веселяка, която Честно сърце бе превърнал в предпочитано жилище.
Вътрешността на пещерата, осветена от факли от специално дърво, което индианците наричат дърво свещ, забити в пукнатините на скалите, приличаше на цигански катун или на разбойническо свърталище.
Четиридесетина трапери и команчи се бяха разположили из галериите: едни спяха, други пушеха, трети почистваха оръжието си или кърпеха дрехите си. Неколцина бяха наклякали край две-три огнища, над които висяха казани, и готвеха огромни късове дивеч за вечеря.
На всеки изход на пещерата стояха неподвижно по двама часови, с наострени уши и будни очи, и мълчаливо бдяха за безопасността на всички.
В нещо като стая, отделена от останалата част на пещерата с естествена каменна преграда, разговаряха две жени и един мъж, седнали върху грубо издялани столове.
Двете жени бяха доня Лус и майката на Честно сърце, а мъжът, който седеше срещу тях, пушейки цигара от царевична коса, и се намесваше понякога в разговора с някое възклицание, породено било от изненада, било от удивление или от радост, беше Еусебио.
Пред входа на това отделение, което образуваше един вид отделна стая в пещерата, друг мъж се разхождаше напред-назад, с ръце на кръста, подсвирквайки през зъби някаква мелодия, която вероятно съчиняваше в момента.
Беше Черния елен.
Честно сърце, Орлова глава и Веселяка не бяха там.
Разговорът между двете жени, изглежда, беше крайно интересен. Майката на трапера разменяше често многозначителни погледи със стария прислужник, който, без да забележи, бе оставил цигарата си да угасне и от време на време машинално я слагаше в устата си.
— Кажете ми, мило дете — запита старата жена, — през тези два месеца, откакто сте на път, генералът, вашият вуйчо, никога ли не ви е дал възможност да разберете, било от негови думи, било от постъпките му, каква е целта на тази експедиция?
— Никога! — отговори доня Лус.
— Странно! — прошепна старата жена.
— Наистина странно! — повтори Еусебио, като продължаваше да смуче угасената цигара.
— Но все пак — продължи майката на Честно сърце — как прекарваше времето си вуйчо ви, след като навлязохте в прерията? Извинете, мило дете, може би моите въпроси ви учудват, но аз не ги задавам от празно любопитство. По-късно ще разберете, че само от интерес към вас ви разпитвам така.
— Не се съмнявам, сеньора — отговори доня Лус с очарователна усмивка. — Затова ще ви отговоря без колебание. След като стигнахме в прерията, вуйчо ми беше все тъжен и загрижен, гледаше да се среща с хора, свикнали с тукашния живот, и когато намереше такъв човек, с часове разговаряше с него, разпитваше го.
— А за какво го разпитваше, мое дете, можете ли да си спомните?
— Ще ви призная, за мой срам, сеньора — отвърна младото момиче и леко поруменя, — че не отдавах голямо значение на тези разговори. Смятах, че това не е моя работа. Дотогава животът ми бе протекъл печално и еднообразно, а сега имах възможност да се възхищавам от величествената природа, която като по вълшебство се появи пред мен. Очите ми не можеха да се наситят на тези чудеса.
— Наистина, мило дете, простете ми, тези въпроси ви изморяват. Сега вие не можете да разберете тяхното значение. Ако искате, ще поговорим за нещо друго — каза старата жена и целуна доня Лус по челото.
— Както обичате, сеньора — отвърна доня Лус и също я целуна. — Щастлива съм, че мога да разговарям с вас за каквото и да било, всичко ще ми бъде интересно.
— Ние тук си бъбрим, бъбрим, а не мислим за моя син, който замина още тази сутрин и, по собствените му думи, трябваше да се е върнал.
— О, дано не му се е случило нещо лошо! — извика доня Лус уплашено.
— Вие се интересувате живо за него, нали? — усмихнато запита майката на Честно сърце.
— О, сеньора, може ли да бъде другояче — развълнувано отговори доня Лус и лицето й се покри с червенина — след всичко, което той стори, а и за в бъдеще ще стори за нас, в това съм сигурна.
— Моят син ви обеща да освободи вуйчо ви. Бъдете уверена, че ще изпълни обещанието си.
— Ни най-малко не се съмнявам, сеньора! Какъв благороден и силен характер! — извика тя пламенно. — Колко правилно е назован Честно сърце!
Старата сеньора и Еусебио я наблюдаваха с усмивка. Радваха се на нейния възторг. Тя забеляза вниманието, с което я слушаха, спря смутено, наведе глава и още повече се изчерви.
— Можете да продължите, мое дете — каза майката на Честно сърце. — Щастлива съм, че така говорите за сина ми. — И добави, сякаш на себе си: — Да, той е силен и благороден характер. Както всички ценни хора, и той е непризнат. Но търпение! Изпитанията ще свършат и ще дойде ден, когато справедливостта ще възтържествува.
— Нима е нещастен? — запита плахо момичето.
— Не казвам това, дете мое — отговори клетата майка и сподави една въздишка. — Но кой ли може да каже на тоя свят, че е щастлив? Всеки носи товара на грижите си.
В пещерата настъпи раздвижване. Влязоха няколко души.
— Синът ви пристигна, сеньора — каза Черния елен.
— Благодаря, приятелю — отговори тя.
— О, колко се радвам! — възкликна доня Лус и живо скочи.
Но веднага се засрами от необмислените си думи и седна смутена.
Честно сърце влезе, придружен от Веселяка, Орлова глава и няколко трапери. Той се отправи с широки крачки към отделението на майка си и поздрави доня Лус с известно стеснение, което не му бе привично. Майка му забеляза това. Младото момиче отговори на поздрава му не по-малко смутено.
— Е, мои благородни затворнички — шеговито каза той, — много ли скучахте, докато ме чакахте? Времето сигурно ви се е сторило извънредно дълго в тази пещера. Простете ми, че ви доведох в такова отвратително жилище, доня Лус. Вие сте родена да обитавате великолепни дворци. За съжаление, този е най-хубавият ми дом.
— При майката на човека, който ми спаси живота, аз се чувствувам като кралица, където и да се намирам — благородно отвърна доня Лус.
— Много сте великодушна — запъна се траперът. — Карате ме наистина да се смущавам!
— Синко — прекъсна го майка му, очевидно за да даде друга насока на разговора, който започваше да става мъчителен за двамата млади, — какво свършихте днес? Имате ли добри новини? Доня Лус толкова се безпокои за вуйчо си. Гори от желание по-скоро да го види.
— Разбирам безпокойствието ви, доня Лус — отговори траперът. — Надявам се, че скоро ще ви зарадвам. Днес не свършихме много нещо. Не успяхме да открием дирите на бандитите. За щастие, на връщане, на няколко крачки от пещерата, срещнахме доктора, който, по стар навик, търсеше треви из
