— Тя е на сигурно място в хижата на Черния елен.
— Как се чувствува?
— Добре е, макар да е съсипана от тревога. Тя живее само със сърцето си и е необикновено храбра. И най-големите физически страдания не я засягат. Тя вече забрави изтезанията, на които бе подложена.
— Слава богу. Но не бива да живее повече в този непрекъснат страх. Къде е конят ти?
— Скрит е наблизо.
— Качвай се на него и върви веднага при майка ми. Ще я успокоиш и ще я отведеш в пещерата при Зеленясалия поток, където ще бъдете в пълна безопасност. Ти ще останеш с нея. Пещерата лесно ще намерите. Не е далеч от скалата Мъртвия бизон. Щом наближите това място, моите хрътки, които ти оставям, ще те заведат направо там. Разбрано, нали?
— Напълно.
— Заминавай веднага. Ето лагера. Твоето присъствие тук е ненужно, а там е крайно необходимо.
— Тръгвам!
— Сбогом!
— Довиждане!
Еусебио свирна на кучетата, които завърза за една каишка, стисна още веднъж ръката на момъка и пое надясно през гората.
Групата трапери стигна до горската поляна, където беше лагерът на команчите. Индианците се бяха наредили в полукръг на няколко крачки от първите пристъпи на лагера, а в средата бяха застанали вождовете им. В чест на гостите те бяха облекли най-красивите си дрехи и се бяха татуирали и въоръжили като за боен поход.
Честно сърце спря своята група и продължи самичък, като развяваше бизонова кожа.
Тогава Орлова глава се отдели от останалите вождове и излезе напред, като също размахваше бизонова кожа в знак на мир и приятелство.
Когато двамата мъже бяха на три крачки един от друг, те се спряха и Честно сърце заговори.
— Господарят на живота — каза той — вижда в нашите сърца. Той знае, че пътят между нас е ясен и открит и че думите, които излизат от гърдите ни и нашите уста произнасят, са искрени. Белите ловци идват, за да посетят своите червенокожи братя.
— Нека бъдат добре дошли — отговори сърдечно Орлова глава и се поклони с достолепие и благородство, свойствени на индианците.
След тези думи команчите и траперите дадоха изстрели във въздуха, надавайки радостни викове.
После двете групи се разместиха и се сляха в една.
Честно сърце бе разбрал от думите на Черния елен колко времето е ценно, затова повика Орлова глава настрана и откровено му обясни какво очакват от неговото племе.
Вождът на команчите се усмихна.
— Моят брат ще остане доволен — каза той. — Нека почака малко.
И отиде при останалите вождове.
Скоро след това глашатаят на племето се покачи на една издигната площадка и свика с гръмък глас най-добрите воини в палатката на Съвета.
Молбата на Честно сърце срещна пълно разбиране и одобрение. Бяха посочени деветдесет изтъкнати воини, които под командуването на Орлова глава щяха да придружават траперите и да помагат е всички сили за успешното завършване на похода срещу пиратите.
Когато решението на вождовете бе оповестено, всеобща радост обхвана лагера на индианците. Съюзниците решиха да тръгнат по залез слънце, за да изненадат разбойниците.
Всички заиграха с подобаващи церемонии великия танц на войната, като повтаряха в хор:
„Господарю на живота, ти, който ми даде смелост да проливам кръвта си, погледни ме с благосклонно око!“
Преди да тръгнат. Орлова глава, който отлично познаваше опасните си противници, избра двадесет от своите воини и им даде по един сноп дървесни кори, за да ги запалят и с дима им да вдигнат тревога в случай на опасност. Прегледа внимателно оръжието им и видимо доволен, даде знак за тръгване.
Команчите и траперите се наредиха в индианска нишка и предвождани от своите вождове, напуснаха лагера, изпратени с пожелания за успех от останалите, които ги съпровождаха до гората.
Малката войска беше съставена от сто и тридесет решителни мъже, добре въоръжени и командувани от началници, които не се спираха пред никакво препятствие, не отстъпваха пред никаква опасност.
Тъмнината беше непроницаема. Луната се появяваше от време на време през гъстите черни облаци, пръскаше бледа светлина и придаваше на предметите фантастичен вид. Вятърът нахлуваше на пристъпи из падините с глухи стенания.
Воините вървяха мълчаливи и запомняха в тъмата на призраци, които, изскокнали от небитието, бързат да извършат пъкленото си дело, което само нощта може да приюти под крилото си.
Към полунощ с нисък глас бе даден сигнал за почивка.
Спряха, очаквайки вести от своите разузнавачи.
Всеки се загърна както можеше и легна на мястото, където бе спрял, за да бъде готов да скокне при първия знак.
Никакъв огън не бе запален.
Индианците разчитат само на разузнавачите си и не поставят никога часови, когато се намират на пътеката на войната.
Изминаха два часа.
Лагерът на мексиканците беше най-много на три мили разстояние, но вождовете искаха да бъдат сигурни че пътят е свободен, и ако не е, да разберат с колко души разполага противникът и какви са плановете му за нападение.
Честно сърце бе разяждан от нетърпение. И тъкмо се канеше сам да отиде на разузнаване, когато откъм храсталаците се дочу едва доловим шум и двама души се появиха пред него.
Първият беше индиански разузнавач, а вторият — докторът.
Нещастният учен беше и окаяно състояние. Той бе загубил перуката си, дрехите му бяха разпокъсани, лицето му — изкривено от ужас. По цялото му тяло личаха белези от жестока борба. Когато стигна до Орлова глава и Честно сърце, той се строполи на земята и припадна. Побързаха да го свестят.
VI
ПОСЛЕДНАТА АТАКА
Мексиканските улани, поставени по подстъпите на укреплението, оказваха ожесточена съпротива на пиратите. Разярен от смъртта на капитан Агилар, разбрал, че от такива врагове не може да се очаква пощада, генералът реши да се съпротивява докрай и по-скоро да загине, отколкото да падне в ръцете им. Неговите хора, включително водачите, носачите и жените, на които едва ли можеше да се разчита, бяха само седемнадесет, а пиратите бяха сигурно над тридесет.
Силите явно бяха неравни. Но пък здравата позиция на лагера, кацнал на върха на скалите, донякъде ги уравновесяваше.
Капитан Уактено ясно виждаше трудностите на нападението, което щеше да предприеме, особено при една открита атака. Той бе разчитал на изненадата и най-вече на предателството на Бърборко. Но сега, принуден от стечението на обстоятелствата да действува, разярен от тежките загуби, нанесени на отряда му от капитан Агилар, той бе решил да атакува.
След първия миг на възбуда, когато Уактено видя как хората му падат като гнили круши, а той не може нито да отмъсти за тях, нито да спечели педя земя, реши не да отстъпи, а да превърне обсадата в блокада. Надяваше се, че така ще може да превземе лагера при падането на нощта или в най-лошия случай да принуди чрез глад обсадените да се предадат.
Той беше сигурен, че мексиканците не могат да получат помощ отникъде в тези прерии, където се срещат само индианци, враждебно настроени срещу белите, или пък трапери и ловци, които предпочитат да не се намесват в чужди работи.
Огледа се. Положението оставаше непроменено. Въпреки свръхчовешките им усилия да се изкачат до укрепленията на лагера, пиратите не бяха напреднали нито крачка. Куршумите на мексиканските карабини
