— Уби ли ги?
— За нещастие не. Единият, макар и тежко ранен, вероятно е успял да се измъкне.
— Кой?
— Бърборко.
— И после?
— После доня Лус ме закле да дойда при вас и да ви кажа, чакайте… — докторът се замисли — да си припомня думите.
— „Черни елен, часът удари“ — бързо го прекъсна траперът.
— Точно така — зарадва се докторът и си потри ръце. — Думите ми бяха на езика. Признавам, че ми се видяха доста неясни и нищо не разбрах от тях, но вярвам, че вие ще ми ги поясните.
С изкривено от гняв лице траперът здраво го сграбчи за ръка и като приближи лицето си до неговото, му кресна:
— Нещастнико! Защо не дойдохте веднага при мене, вместо да си губите времето като глупак с тия плевели? Вашето забавяне може да погуби всичките ви приятели!
— Възможно ли е? — извика докторът, без да се засяга от грубото държание на трапера.
— Вас са ви натоварили с поръчение за живот и смърт, глупак такъв! Сега какво да правим? Може да е вече късно!
— О, не говорете така! — извика докторът отчаяно. — Ще умра от мъка, ако се случи нещо непоправимо.
И бедният човек се разплака — беше сломен. Черния елен бе принуден да го утешава.
— Смелост, човече! Може би още не всичко е загубено!
— О, ако съм станал причина за такова нещастие, не ще мога да го преживея.
— Ех, станалото — станало! Трябва да се примирим! — каза философски траперът. — Ще се помъча да им се притека на помощ. Аз не съм сам тука, както някой може да си помисли. Вярвам, че за няколко часа ще събера тридесетина от най-добрите стрелци в прерията.
— Ще ги спасите, нали?
— Поне ще сторя всичко, за да ги спася, и ако е речено, ще успея!
— Дано!
— А сега слушайте ме. Ще се върнете веднага в лагера.
— Веднага!
— Но никакво бране на цветя и треви! Разбрано, нали?
— Заклевам се. Проклет да е часът, когато започнах да събирам растения! — каза докторът в отчаяние.
— Добре, разбрано. Ще успокоите младото момиче, както и вуйчо й. Ще им кажете да бъдат много внимателни и бдителни. Ако бъдат нападнати, да се съпротивлявате всички сили, тъй като наскоро приятели ще им се притекат на помощ.
— Ще им кажа.
— Сега на коня и в галоп към лагера!
— Бъдете спокоен. А вие какво ще правите?
— Не се грижете за мене. Няма да стоя със скръстени ръце. Помъчете се само да пристигнете при приятелите си колкото може по-скоро.
— За по-малко от час ще бъда при тях.
— Смелост и успех! И главно, не се отчайвайте! — Черния елен пусна юздата на коня, която държеше, и ученият полетя в галоп, нещо необикновено за човек, който едва можеше да се държи на седлото.
Траперът гледа след него известно време, след това се намери лице с лице с Еусебио, който носеше на седлото си майката на Честно сърце, все още в безсъзнание.
Тази среща бе добре дошла за Черния елен. Той получи от Еусебио ценни сведения за Честно сърце и неговото местонахождение.
След това двамата се отправиха към хижата на Черния елен, която бе наблизо; в нея щяха да настанят временно майката на приятеля си.
V
СЪЮЗЪТ
Какво ставаше през това време с Честно сърце?
След като вървя няколко минути, без да се обръща и без да използува многобройните пътеки, които кръстосват прерията надлъж и нашир. Честно сърце спря. Опря карабината си о земята и внимателно се вслуша в хилядите звуци на прерията, всеки от които има своето значение за човек, свикнал с живота в тази пустош.
Вероятно доволен от това, което бе чул, той на три пъти изписка като сврака, и то толкова умело, че няколко птици, скрити в плътния листак, веднага му отвърнаха приятелски.
Едва бе стихнал третият сигнал и безмълвната дотогава, сякаш потънала в пълна самота гора се оживи като по вълшебство. От всички страни наизскочиха иззад храсталаци и дървета трапери в ярки облекла и наобиколиха Честно сърце.
Първите, които видя пред себе си, бяха Черния елен и Еусебио.
— О, скъпи приятели — заговори развълнувано Честно сърце, — разбирам всичко. Благодаря ви хиляди пъти за сърдечната ви помощ, но тя вече не ми е нужна.
— Толкова по-добре — каза Черния елен.
— Значи успяхте да се измъкнете от ръцете на тези червенокожи дяволи? — запита старият прислужник.
— Не говорете лошо за команчите — усмихнато отвърна Честно сърце. — Сега те са мои братя.
— Сериозно ли говориш? — запита живо Черния елен. — Наистина ли си в добри отношения с индианците?
— Ще видите сами. Между тях и мене и моите приятели е сключен мир. Ако сте съгласни, ще ви срещна с тях.
— Ей богу, при сегашните обстоятелства едва ли би могло да се случи нещо по-добро — възкликна Черния, елен. — Тъй като ти си свободен, сега трябва да се погрижим за други, които в този момент се намират в смъртна опасност и вероятно незабавно се нуждаят от нашата помощ.
— Какво искаш да кажеш? — запита Честно сърце с жив интерес.
— Искам да кажа — отвърна Черния елен, — че хората, които ти спаси от последния пожар в прерията, в този момент са обградени от шайка пирати и всеки миг могат да бъдат нападнати. — И добави: — Ако това вече не е станало.
— Трябва бързо да им се притечем на помощ! — извика Честно сърце, без да успее да прикрие вълнението си.
— Точно това искаме и ние, но преди всичко трябваше да те освободим, Честно сърце. Ти си душата на нашия отряд, без тебе нищо не можем да сторим.
— Благодаря ви, приятели. Сега, както виждате, аз съм свободен и нищо вече не може да ни спре. Да тръгваме веднага!
— Да — каза Черния елен, — но и ние имаме насреща си силен враг. Пиратите знаят, че няма милост за тях, и се бият като тигри. Колкото сме по-многобройни, толкова по-голяма вероятност има да успеем.
— Вярно. Какво смяташ да правим?
— Сега, когато си сключил от наше име мир с команчите, мисля, че…
— Ти си напълно прав, дявол да го вземе — прекъсна го Честно сърце. — Не се бях сетил за това. Индианските воини ще бъдат доволни, ако им дадем възможност да проявят своята храброст, и с радост ще ни подпомогнат в нашия поход. Ще ги убедя. Следвайте ме, сега ще ви представя на нашите нови приятели.
Траперите образуваха плътна група от четиридесетина души. След като обърнаха карабините си с цевите надолу в знак на приятелство и мир, те се отправиха към лагера на индианците, следвайки Честно сърце.
— А какво стана с майка ми? — развълнувано запита той Еусебио.
