изстрел, при всеки удар с нож той надаваше предупредителен вик по посока на лагера. Мексиканците също стреляха срещу пиратите, които вече съвсем открито се бореха с мъжа, който им преграждаше пътя с непреодолимата сила на своето благородно сърце.
Най-после капитанът падна на едно коляно. Пиратите се нахвърлиха безразборно върху него и в желанието си да го довършат по-скоро си нанасяха рани един на друг.
Борбата не можеше да продължи дълго. Капитан Агилар загина, след като повали цяла дузина пирати — достойна цена за неговата героична смърт.
— Хм, хм! — мърмореше капитан Уактено, гледайки го с удивление, и избърсваше кръвта от раната, която бе получил в гърдите. — Какъв корав мъж! Ако и другите са като него, никога не ще ги победим!
— Хайде — обърна се той към разбойниците, които чакаха заповедите му, — да не се оставяме повече да ни стрелят като диви гълъби. Напред! Бог е с нас! Напред!
Пиратите се спуснаха след него, размахвайки оръжието си, и започнаха да се катерят по скалите, като ревяха:
— Напред! Напред!
Мексиканците бяха видели героичната смърт на капитан Агилар и се приготвиха да отмъстят за него.
IV
ДОКТОРЪТ
Докато се развиваха тези събития, докторът най-спокойно събираше билки и цветя.
Възхитен от богатата флора, достойният учен бе забравил всичко. Той мислеше само за обилната жътва, която можеше да набере, движеше се приведен, спираше пред всяко растение и дълго го съзерцаваше, преди да се реши да го откъсне.
Натоварен с безброй растения, които смяташе за извънредно ценни, той най-сетне седна до едно дърво, за да ги класифицира на спокойствие с вниманието на учен педант, извади от чантата си един сухар и го загриза.
Погълнат от своите занимания, които му доставяха необикновено удоволствие, достъпно само за специалисти като него и напълно непознато за простосмъртните, той би седял така до тъмно, когато щеше да му се наложи да потърси подслон за през нощта, но една сянка падна върху ценната му сбирка и докторът вдигна глава.
Облегнат на дългата си карабина, Черния елен го наблюдаваше насмешливо.
— Ха, ха! — извика той на доктора. — Какво правите тук, мили човече? Като видях как се люлее тревата, за малко щях да ви пратя един куршум. Помислих ви за сърна.
— Боже мой! — сепна се докторът в уплаха, — Внимавайте, можехте да ме убиете!
— Дявол да го вземе! — усмихна се траперът. — Не се бойте! Открих навреме грешката си.
— Слава богу! — и докторът се втурна към някакво рядко цвете, което бе забелязал в краката на трапера.
— Е, не искате ли да ми кажете какво правите тука? — продължи траперът.
— Нали виждате какво правя, приятелю?
— Виждам само, че изкоренявате плевелите от прерията и просто се чудя за какво ви са.
— Какво невежество! — пошепна докторът и добави снизходително: — Приятелю, аз събирам растения за хербария си. Флората в тези прерии е великолепна и съм сигурен, че съм открил най-малко три непознати досега вида от „хиростемон пентадактилон“, принадлежащи на мексиканската флора.
— Какво, какво — задави се траперът от смях, — открили сте три вида „хи… хи…“
— „Хиростемон пентадактилон“, приятелю, а може и да са четири.
— И на кого е нужно всичко това? Полезно ли е въобще?
— Дали е полезно? — възмути се докторът.
— Не се сърдете, аз не разбирам от тези работи.
— Вярно — отвърна докторът, смекчен от признанието на Черния елен, — вие не можете да схванете огромното значение на тази моя работа, благодарение на която науката прави огромна крачка напред.
— И сте дошли в прерията само за да събирате тези треволяци?
— Да, само за това.
Черния елен го гледа известно време с възхищение, каквото будят необичайните явления. Той не можеше да разбере как един разумен човек може доброволно да се подложи на такива лишения и опасности само за да къса и събира някакви си треви, които не служат за нищо. На края реши, че има работа със смахнат човек, изгледа го състрадателно, клатейки глава, метна карабината на рамо и се приготви да продължи пътя си.
— Добре, добре! — успокоително каза той, сякаш говоше на дете или на побъркан. — Имате право, добри човече. Берете колкото си искате треви. Това не пречи никому, тревата няма да се свърши. Добра сполука и довиждане!
И като свирна на кучетата си, потегли, но след няколко крачки се върна.
— Една дума само — рече той на доктора, който отново се бе задълбочил в работата си.
— Кажете! — отвърна докторът, без да вдига глава.
— Надявам се, че младата сеньора, която вчера гостува с вуйчо си в моята хижа, се чувствува добре. Горкото момиче, да знаете колко много се интересувам от него.
Докторът изведнъж стана и се удари по челото.
— Каква разсеяност от моя страна! — каза той. — Съвсем забравих!
— Какво сте забравили? — запита траперът учудено.
— Аз всякога такива ги върша! — промърмори докторът. — За щастие бедата не е голяма, щом вие сте тук, всичко лесно ще се уреди.
— За каква беда говорите? — запита траперът с лека тревога.
— Можете ли да си представите — продължи докторът спокойно, — науката така ме поглъща, че понякога забравям да ям и да пия, още повече пък поръченията, които ми дават, нали разбирате?
— Говорете, говорете — каза траперът нетърпеливо.
— Много просто. Тръгнах от лагера призори, за да дойда във вашата хижа. Но когато пристигнах тук, бях така очарован от безбройните редки растения, които газех с коня си, че без да мисля повече, спрях, за да откъсна едно рядко растение. После забелязах друго, което нямах в хербария си, после трето… и забравих за какво бях тръгнал. Даже вашето неочаквано появяване преди малко не ми напомни за поръчението до вас.
— Значи сте тръгнали от лагера призори?
— Да, при изгрев слънце.
— А знаете ли сега колко е часът? Докторът погледна слънцето.
— Към три часа. Но това вече няма значение. Понеже сте тук, ще ви предам думите на доня Лус и всичко ще се уреди, нали?
— Дано вашата разсеяност не стане причина за някое голямо нещастие — въздъхна траперът.
— Какво искате да кажете?
— Скоро ще узнаете. Дано се лъжа. Говорете по-бързо. Слушам ви.
— Ето какво, доня Лус ме натовари да ви кажа…
— Значи доня Лус ви изпрати при мене?
— Да, лично тя.
— Да не би да се е случило нещо сериозно в лагера?
— Вярно, че може и да е нещо по-сериозно, отколкото предполагах в началото. Ето какво: нощес един от нашите водачи…
— Бърборко ли?
— Да. Познавате ли го?
— Продължавайте!
— И така, изглежда, че този човек се е сговарял с някакъв друг бандит да предадат лагера вероятно на индианците. Доня Лус по една случайност чула разговора им и когато минавали край нея, за да избягат, стреляла срещу двамата от упор.
