Като опитен воин, генералът реши да разузнае обстановката; макар че никога не бе имал работа с индианци, той често бе слушал за техния начин на воюване и подозираше някаква хитрост.
Тъй като не искаше да отслаби отбраната на лагера, не изпрати никой войник, а реши сам да открие причината на това явление.
В момента, когато се канеше да се прекатери през укрепленията, капитанът го спря, като сложи почтително ръка на рамото му.
— Какво има, приятелю? — запита генералът, като се извърна.
— Бих искал, с ваше разрешение, да ви запитам нещо — отговори момъкът.
— Кажете!
— Вие излизате от лагера, нали?
— Да.
— Вероятно, за да разузнаете?
— Точно така.
— Е добре, генерале, това е мое задължение.
— Как така? — запита генералът учудено.
— Много просто. Аз съм незначителен млад офицер, който на вас дължи всичко.
— Какво от това?
— Опасността, на която бих се изложил, ако има такава опасност, не ще провали успеха на вашия поход, докато…
— Докато?…
— Ами ако ви убият? Генералът се сепна.
— Трябва всичко да се предвижда, когато се намираме пред противници като тези, които ни застрашават — продължи капитанът.
— Така. И после?…
— Ето какво. Походът ни ще се провали и никой от нас не ще види вече цивилизования свят. Вие сте главата, а ние, останалите, сме само ръцете. Затова вие трябва да останете в лагера.
Генералът размисли няколко мига, после стисна сърдечно ръката на момъка и каза:
— Благодаря! Но все пак аз лично трябва да видя какво се крои срещу нас. Положението е много сериозно, не мога да се доверя даже и на вас.
— Не бива да излизате, генерале — настоя капитанът, — ако не заради нас, то поне заради вашата племенница. Ако загинете, това невинно крехко създание ще остане съвсем само сред тези диви племена, без подкрепа, без покровител. Какво значение има моят живот? Аз съм беден и самотен, нямам родители и всичко дължа на вашата добрина. Дойде време да ви докажа признателността си. Позволете ми да ви се отплатя.
— Но… — понечи да го прекъсне генералът.
— Вие знаете — продължи момъкът разпалено, — че ако можех вместо вас да се грижа за доня Лус, щях с радост да приема това задължение. Но съм много млад и тази благородна задача не е по силите ми. Сега аз ще заема вашето място, то се пада на мене.
Полунасила-полудоброволно, старият генерал отстъпи, младежът в миг прескочи укрепленията, махна за сбогом с ръка и се отдалечи с широки крачки.
Генералът го проследи с очи, докато изчезне, после загрижено прокара ръка по челото си и промълви:
— Чудесно, прекрасно момче!
— Точно така, вуйчо — отвърна доня Лус, която се бе приближила незабелязано.
— Ти тук ли беше, скъпо дете? — запита генералът с усмивка, която не можеше да прикрие тревогата му.
— Да, вуйчо, и всичко чух.
— Добре, малката ми — каза генералът с усилие, — обаче сега не е моментът да се разчувствуваме. Трябва да мисля за твоята безопасност. Не стой тука, ела с мене, защото много лесно може да те достигне някой индиански куршум.
Той я хвана за ръка и полека я заведе до палатката. Целуна я по челото и й заръча да не излиза. След това се отправи към укрепленията и започна да следи най-внимателно какво ставаше из прерията. Пресмяташе времето, откакто докторът бе излязъл, и се учудваше защо още не се завръща.
— Сигурно е паднал в ръцете на индианците, само дано не го убият! — каза си той.
Капитан Агилар беше храбър войник, кален в непрестанните войни, които Мексико водеше, и умееше да съчетава смелостта с предпазливостта.
На известно разстояние от лагера той легна по корем и допълзя до няколко скали, които можеха да му послужат за отлично укрепление. Всичко около него изглеждаше спокойно, нищо не можеше да му подскаже, че врагът е наблизо.
След като разузна внимателно околността, капитанът вече се канеше да се завърне в лагера, убеден, че генералът се е заблудил и че никаква близка опасност не ги грози, когато пред краката му, с вирнати уши и крайно изплашен, подскочи едър прериен заек и изчезна в луд бяг.
— Охо! — прошепна младият офицер. — Я да видим какво има тука!
Измъкна се от прикритието си и предпазливо пристъпи към храсталаците, за да ги претърси. В миг те се раздвижиха силно и десетина души го обградиха, преди да успее да направи и най-малкото движение, за да се защити или пък да се скрие зад скалите, от които тъй неблагоразумие се бе отдалечил.
— По дяволите! — извика той с хладно презрение. Така поне ще знам с кого имам работа.
— Предай се! — извика един от мъжете, които бяха до, него.
— Хайде де! — изсмя се той. — Да не сте полудели! Ако искате да ме заловите, трябва чисто и просто да ме убиете!
— Тогава прости се с живота, гълъбче! — отвърна същият бандит.
— Точно това искам! — каза капитанът подигравателно. — Но не ще се предам току-тъй, ще се вдигне шум, моите приятели ще ни чуят и планът ви да ни изненадате напълно ще пропадне.
Тези думи бяха произнесени с такова хладнокръвие, че накараха пиратите да се позамислят.
Уактено, който ги предвождаше, отвърна:
— Да, но ние ще съумеем да те премахнем безшумно и тогава твоят план пропада.
— Ще видим — рече момъкът.
И докато пиратите се опомнят, той отскочи назад, повали двама души и побягна с всичка сила към лагера.
След първата изненада бандитите се спуснаха след него. Преследването продължи доста време, без пиратите да успеят да съкратят разстоянието между себе си и беглеца Те се стараеха да не се издадат, поради което правеха чести завои и това значително ги забавяше.
Капитан Агилар бе вече стигнал на такова разстояние от лагера, че хората му можеха да го чуят. Той спря за миг да си поеме дъх и това позволи на преследвачите му да го наближат. Той разбра, че ако продължи да бяга, ще се случи точно това, което искаше да осуети.
Решението му бе взето моментално. Той реши да умре, но да загине като войник и със смъртта си да спаси тези, за които се жертвуваше.
Той се облегна на едно дърво, сложи ножа до себе си, извади пистолетите си и като се изправи срещу разбойниците, които бяха само на тридесетина крачки пред него, извика гръмогласно, за да привлече вниманието на другарите си:
— Тревога! Тревога! Враговете са тука!…
После с най-голямо хладнокръвие изпразни четирите си двуцевни пистолета, като се целеше във враговете си, сякаш се упражняваше в стрелба, и повтаряше при всеки повален пират:
— Тревога! Враговете са тук! Те ни обграждат. Пазете се! Пазете се!
Раздразнени от тази смела съпротива, бандитите бясно се нахвърлиха срещу него, забравяйки всяка предпазливост.
Тогава започна страхотна борба на един-единствен човек срещу двадесет-тридесет души, като на мястото на всеки загинал пират пристигаше друг.
Младият мъж бе решил да пожертвува живота си, но да го продаде колкото може по-скъпо. При всеки
