— Деца, тая нощ ще напуснем ранчото и ще отидем в Тепик, където ще престоим през цялото време, докато трае проклетата война. Но преди да напуснем, Рафаел трябва да свърши една твърде важна работа; той знае каква и не мога да му кажа нищо повече. Ти, Лоп, ще го слушаш за всичко. Там, където ти кажа да го чакаш, ще го чакаш и няма да мръднеш от мястото, докато се завърне. Разбра ли?
— Да, татко. Всичко, което заповяда, ще го изпълня.
— Добре, синко! А сега, деца, вижте!
Старикът разкопча ризата си и показа една муска с тънка златна верижка; после, като разтвори кесийката, извади една хубава пробита монета.
— Когато брат ми умираше, завеща ми тази вещ и ме помоли да не я свалям от шията си, докато Асунта не навърши двайсет години. Тогава ще й дам муската като последен спомен от баща й. Но сега живеем в такова тревожно и опасно време, че лесно мога да умра преди времето, определено от брат ми да дам скъпия спомен на девойката. Трябва всичко да се предвиди! И тъй, Рафаел, ако умра, вземи муската и я носи до определения от брат ми срок. Ако Рафаел бъде убит, тогава ти, Леон, ще вземеш този спомен и когато Асунта навърши двайсет години, предай й го. Нали ме разбрахте, деца? Запомнете и изпълнете всичко тъй, както ви казах.
— Да, татко, всичко ще изпълним! — почти в един глас отговориха и двамата.
— Благодаря ви, деца! Бог няма да ви ви остави и аз се надявам, че с неговата помощ последната воля на моя брат ще бъде изпълнена.
Младите хора внимателно разгледаха няколко секунди пиастъра и го върнаха на бащата, който отново го скри в муската и я окачи на шията си.
— Сега, деца, е три през нощта. Вървете веднага, та по-рано да се върнете у дома. През това време ще се приготвим за път, та като се върнете, веднага ще отпътуваме. — И без да си дава сметка защо го върши, воден от някакво предчувствие, старикът прегърна синовете си и ги разцелува.
— Бог да ви благослови тъй, както аз ви благославям.
Младите хора излязоха с насълзени очи, отнасяйки със себе си някакво тежко предчувствие.
Дон Рафаел взе един тежък куфар, който баща му посочи, когато излезе от стаята.
Двамата младежи се въоръжиха от глава до пети с пистолети, мачете, пушки и ножове — всички отлична изработка. Тъй въоръжени, те не се страхуваха от никаква опасност.
След няколко минути нашите младежи минаваха през гората с бърз ход.
В същото време от дома потеглиха три натоварени коли с тромави колела, запрегнати с грамадни волове, и тръгнаха по пътя за Тепик, където дон Салвадор нае къща за семейството си. На колите бе натоварен най-ценният имот на ранчерото, който не искаше да го остави да бъде разграбен от бандитите.
Дон Лоп и Рафаел благополучно и бързо стигнаха височината, без да продумат из пътя.
Когато наближиха, те слязоха от конете.
— Почакай ме тук, братко! — каза дон Рафаел, като метна на рамо куфара.
— Добре — отвърна дон Лоп.
— Пази внимателно!
— Бъди спокоен!
Te се разделиха и дон Рафаел бързо навлезе в гората.
Бави се около час и когато се върна, куфарът не беше с него.
— Какво се чува? — запита той брат си.
— Нищо! — отвърна той.
— По-скоро на конете! — тъжно извика дон Рафаел. — Да бързаме към дома, сърцето ми се свива, някаква ужасно предчувствие ме измъчва.
— Също и мен, братко! Сам не зная какво става с мен! — каза дон Лоп.
— Да бързаме, да бързаме, напред!
Конете се втурнаха и полетяха като вихър по пътя, като оставяха след себе си облаци прах.
6
Беше около единайсет вечерта.
Звездно небе. Луната се къпеше в небето и разливаше мека, гальовна светлина върху цялата околност. Мъртвешки студените й лъчи удължаваха безкрай сенките на вишните и дърветата, като им придаваха някакъв фантастичен вид. Въздухът, напоен с мириса на тревите, бе мек и топъл.
В гората цареше тишина, нарушавана само от някакъв неуловим звук, от безкрайно слаб шум, тайнствено извършващ работата си под покрова на тъмната нощ, от живота на милиарди живи същества или пък от зловещия вик на бухала в гнездото си. От време на време откъм гората се проточваше насмешливият рев на ягуара, който подканваше дружката си на водопой.
Младите хора вихрено се носеха напред, притиснати о шиите на конете си; от време на време надаваха дразнещия конете вик: „Сантяго!“
Te бързо догонваха целта на своето пътуване. Изведнъж при един остър завой дон Лоп спря коня си и вик на неволна почуда се изтръгна от гърдите му:
— Хей, какво става там? — попита дон Рафаел, като дръпна юздата.
— Погледни! — отвърна дон Лоп със задъхан глас. — Виждаш ли нещо?
На хоризонта през завесата от дървета се виждаха червени пламъци, които заливаха голяма част от небето.
— Какво значи това? — зашепна дон Рафаел. — Кой си е позволил да запали гората нощем? Дали горските власти не са сторили това?
— Не, не може да бъде — отвърна дон Лоп, като поклати отрицателно глава, — пламъците са към…
— Нашата къща гори! — изведнъж извика дон Рафаел. — Бандити са нападнали татко! Господи! Напред, братко, бързай! — И се понесоха като вихър. Горските дървета с главоломна бързина отлитаха край тях.
— Не бой се, татко, не се предавай! — силно извика дон Рафаел, като още повече пришпорваше коня си, който и без това летеше с всичка сила.
— Тук сме, тук сме! — силно и енергично викаше дон Лоп.
Колкото повече доближаваха дома, толкова по-ясно се очертаваше пожарът.
Острият дим се чувстваше във въздуха; сред морето от пламъци във въздуха играеха безброй блестящи искри.
Най-после младите хора излязоха на поляната и гледката, която се откри пред погледа им, ги накара да замръзнат от ужас.
Дон Рафаел не се излъга: Наистина гореше домът, или по-право, догаряше, защото пламналият отвред покрив всяка минута се готвеше да падне. Сред страхотния трясък и съскане на горящата постройка и жалните гласове на добитъка, затворен в обора, който за щастие още не беше засегнат от огъня, не се чуваше никакъв човешки глас. Изобщо не се виждаше никой от обитателите. Нима всички са измрели? Какво е станало със стария, с жена му и племенницата? Дали и тримата са избити от бандитите?
Младите хора скочиха от конете и силно извикаха, но никой не се обади. Само насмешливото ехо на реката отвърна на техния отчаян зов. Тогава дон Рафаел и брат му, като съблякоха горните си дрехи, заобиколиха горящите развалини мрачни и навъсени, но изпълнени с отчаяна решителност на всяка цена да влязат в дома. Търсеха само удобно място, за да се вмъкнат вътре и да спасят когото и каквото могат. Изведнъж те попаднаха на няколко тела, лежащи недалеч едно от дру-го.
— Боже мой! — викна дон Рафаел със злобния смях на тигър. — Татко няма да умре неотмъстен!
— Погледни — обади се дон Лоп, — лицата на бандитите са били намазани със сажди или въглища!
— Да, побояли са се да не бъдат познати! — глухо изпъшка по-големият брат. Скоро от гърдите му се изтръгна радостен вик и с един грамаден скок се намери сред пламъците.
Лоп се залюля и едва се задържа на краката си: мъчителен страх, но не за себе си, а за брат му притисна гърдите му и той едва не падна в несвяст.
— Братко! Братко! — викаше с отчаян глас.
За миг дон Рафаел се показа от пламъците с опърлени коси и прогорели дрехи, понесъл на рамо някакво тяло.
