— Ето, намерих го! — извика той и тръгна с товара към поляната.
Едва бе излязъл от горящите развалини, и покривът със страшен трясък се строполи долу и затрупа всичко под себе си.
Като сложи предпазливо тялото на баща си на земята, младият човек го изправи да седне, подпрян до стъблото на огромно дърво, и с ужас започна да разглежда лицето му.
Старикът бе мъртво бледен и очите му бяха затворени, на гърдите му личаха няколко дълбоки рани, от които течеше, кръв.
— Слава богу! Жив е! — прошепна Лоп.
Дон Рафаел само въздъхна и почна бързо да превързва раните па баща си, като се стараеше да спре кръвта и ако бе възможно, да го свести.
Да, жив бе, макар сърцето му слабо да биеше и тялото да изглеждаше съвсем безжизнено.
Дон Лоп тичешком донесе вода от реката. Пожарът започна да отслабва, тъй като пламъците не намираха какво повече да изгорят. Огнените езици не се издигаха високо, както по-преди, а като хищни зверове облизваха опушените камъни на основите.
Повече от четвърт час младите хора разтриваха бащата, като постоянно мокреха главата му с вода. Освен това дон Рафаел, подпомогнат от брат си, с върха на ножа отвори устата на стареца и наля няколко капки ракия в нея.
Скоро безжизненото тяло на стареца слабо потрепера и тиха въздишка се изтръгна от гърдите му. След малко полуотвори очи.
Това обнадежди синовете му и те още по-усърдно се стараеха да го свестят.
Обаче нито единият, нито другият не се залъгваха, състоянието на стареца бе безнадеждно: те отлично разбираха, че дори да остане жив, то няма да бъде задълго. Може би смъртта е отсрочена само с няколко часа, а възможно — с няколко минути. Te видяха твърде много рани и затова всички признаци за скорошния край на стареца бяха налице. Все пак един час или само няколко думи за синовете имаха огромно значение: може би ще им посочи убийците и те да попаднат в дирите им, за да отмъстят. Може да им съобщи нещо за Асунта, за доня Бенита, съдбата на които им оставаше неизвестна.
Затова те с болезнено нетърпение чакаха кога най-после старият ще се свести.
Старецът отвори очи. Сега погледът му бе ясен, смислен. Разгледа наоколо с кротко съжаление, после лека-полека погледът му започна да става по-съсредоточен. Когато най-после видя синовете си, коленичили от двете му страни, лицето му засия и нещо прилично на усмивка заигра по бледото лице на умиращия.
— Рафаел, Лоп, деца! — едва зашепна той.
— Татко! Татко! — тъжно се обадиха двамата.
— Късно е, деца, късно! Ах, защо не ви послушах — и старикът млъкна, но скоро добави: — Нека бъде волята божия! Може би тъй е трябвало да стане!
— Къде е мама? А сестрата? — попита дон Рафаел. Лицето на старика светна, очите му заблестяха.
— Te са спасени — отвърна той. — О, тези негодници направиха всичко, но пак ги заблудих! Вярно е, че мен ме погубиха, но целта си не постигнаха. — Той млъкна и дълго време не каза нито дума.
— Искам да пия! — обади се след малко дон Салвадор. — Дайте ми глътка рефино, трябва да се подкрепя!
Рафаел поднесе шишето към устните на умиращия баща, който отпи няколко глътки.
— Благодаря! — отвърна той с малко по-твърд глас. — Сега се чувствам по-бодър, но скоро силите ще ме напуснат, зная го, затова ме излушайте, без да ме прекъсвате, за да мога да ви кажа всичко, което е нужно.
Старецът слабо се усмихна. Една минута като че събираше мислите си. После, като отпи още няколко глътки от шишето на Рафаел, почна да говори, а синовете слушаха, без да продумат.
Вместо него ние ще изложим всичко онова, което той преживя в отсъствието на синовете си и какво им каза, макар и малко несвързано.
След заминаването на синовете си старият обстойно огледа дома, за да се убеди, че нищо от по-скъпите вещи не е забравено и не е останало тук и че всичко е натоварено в колата. По време на тази проверка случайно намери в един шкаф, който незнайно защо не бе прегледан, навярно защото се намираше при главата на неговото легло, три английски пушки, здрави, но изоставени, след като синовете получиха подаръка от сандъка с версайските пушки.
Старецът искаше да строши пушките, за да не попаднат в ръцете на тези негодници, които неспирно пъплят из гората, но се отказа. По-късно се видя колко е бил прав, като промени решението си. Той ги взе и отнесе в общия салон, където грижливо ги прегледа и видя, че са годни. След това напълни и трите пушки, както и своята двуцевка, и двата големи пистолета, които винаги носеше със себе си.
Ранчерото внесе тъй приготвеното оръжие в голямата стая върху масата заедно с няколко пакета патрони в случай на нападение, докато отсъстват синовете му, които трябваше да се завърнат едва на сутринта.
Когато свърши с тези разумни предпазни мерки, бащата продължи прегледа на дома и никъде нищо не намери: всичко бе прибрано и откарано.
В целия дом оставаха само няколко стари мебели, съвсем негодни.
В определеното време ранчерото влезе в конюшнята да оседлае трите коня и да ги нахрани, за да бъдат готови за път. След това заключи дома си и пусна ключа в джоба.
Скоро преди времето за вечеря те седнаха да се нахранят.
И тримата бяха тъжно настроени и мълчаливи. Може би нуждата да напуснат завинаги това скъпо гнездо и да се заселят в града силно ги огорчаваше.
След вечеря на доня Бенита й потрябва вода. Понеже у дома нямаше, Асунта метна на рамо стомната и отиде на реката за вода.
Когато се връщаше от реката, нощният мрак бе почнал да се сгъстява. Луната още не бе изгряла и в горските сенки бе твърде тъмно, но зоркото око на девойката съгледа към реката между дърветата, близо до лиановия мост, силуетите на някакви хора, които й се сториха подозрителни. Асунта се уплаши и тичешком се върна у дома.
Девойката се измори от бягането и лицето й бе бледо. Тя трепереше. Когато чичо й я попита какво се е случило, Асунта му каза от какво се е уплашила.
— Добре — отвърна ранчерото, — може би напразно се боиш, дано да е тъй, но все пак трябва да бъдем предпазливи, ако наистина са намислили да ни нападнат.
Всички капаци и врати на къщата бяха заключени, а светлината в стаите скрита, та отвън не се виждаше нищо.
Както прозорците, тъй и вратите бяха снабдени с бойници, през които можеше да се стреля срещу врага от прикритие. По цялата граница с индианските земи, навред, където може да се очаква нападение от разбойници, жилищата са направени тъй, че в случай на нужда веднага биват превръщани в крепости, където обитателите остават спокойни пред неочакваните нападения.
— Хайде, всичко е готово! — каза ранчерото, потривайки ръце. — Нека дойдат, ще ги приемем!
Близката опасност не само не плашеше стареца, а дори го развеселяваше: това развълнува кръвта на стария контрабандист, който си спомни за младите години и опасностите, на които се излагаше, за да избегне преследването от митничарите.
— А като положението стане сериозно — добави той, като мушна в пояса си дългите пистолети и един голям нож, — ще ви кажа и вие веднага ще се спасите в нашето скривалище.
— Да, чичо! — обади се Асунта. — Там ще се заключим.
— Там ще бъдете напълно сигурни каквото и да стане, защото освен нас петимата никой друг не знае за неговото съществуване и вие в никакъв случай не бива да излизате оттам, докато не ви извикам.
— Да, но ако те ранят, драги мой — запита доня Бенита, — как ще ни извикаш?
— Вярно, но дотогава синовете ще се върнат. И тъй, не се безпокойте за нищо! Обещайте ми, че без моя заповед няма да излизате оттам каквото и да се случи!
— Щом го искаш, обещаваме! — тъжно отвърна доня Бенита, като скри въздишката си.
— Прекрасно! — весело отвърна ранчерото, напълно успокоен от обещанието на жена си и племенницата. — Щом съм спокоен за вас, ще се защитавам като лъв, като демон — каза той. — Ако се осмелят да ме нападнат, ще видят звезди по пладне и тогава ще разберат кой съм аз! — добави, като си сви
