Te бяха стари, опитни войници, храбри в бой и отлично дисциплинирани, готови по-скоро до един да умрат, отколкото да се предадат. Te проявиха чудеса от храброст и няколко пъти успяха да отблъснат противника, но бе твърде късно да спасят лагера: сражението бе загубено.
Целият този героизъм не можеше да доведе до нищо друго, освен да продължи отчаяния бой без полза и да бъдат избити всички.
Полковник Итурбид разбра всичко и изкомандва отстъпление. Испанците почнаха бавно да отстъпват, бранейки се отвсякъде от врага, като се разреждаха, за да прикриват своите другари, бягащи като безумни.
Тъй отстъпваха те под ужасния неприятелски огън, горди, надменни и безстрашни. Да си пробият път, за испанците не бе трудно, защото мексиканците само ги обстрелваха, без да ги преследват сериозно. Не се бояха от повторно връщане на испанците под стените на Анко Сеньорес, защото ония нямаха оръдия нито оръжие, нито бойни припаси, нито храна; всичко бе взето от врага им, както и петте знамена.
Като оставиха петстотин души ранени, които не можаха да приберат, мексиканците плениха осемстотин войници, като не сметнаха снабдителите и търговците, които не участваха в боевете. Освен това взеха и четиристотин коня. Тъй бе вдигната обсадата от малкото градче Анко Сеньорес, което имаше еднакво важно стратегическо значение и за двете воюващи страни.
Сега историята за освобождението от обсада на това малко градче премина в областта на легендата, но не толкова поради небивалата смелост на плана, колкото благодарение на това, че събитието е свързано с името на полковник Итурбид, което по-късно доби трагична известност в историята на мексиканското въстание.
След като испанците напълно очистиха околността на Анко Сеньорес, а преследващите ги групи мексиканци се прибраха в града и съобщиха, че врагът се е оттеглил в планината на Де ла Каленса на път за Манила, дон Рафаел вкара обоза в града; после, като съедини своя отряд с братовия си, с ускорен марш тръгна към главната квартира на мексиканските войски, като заповяда на отряда на дон Торибио да придружава пленниците, ранените и колите с оръжие и снаряди, знамената и неприятелските оръдия. Дон Хуан Педросо, добре свързан и конвоиран от двамата кавалеристи, бе заключен в една от колите и също следваше обоза. От предпазливост дон Лоп взе ключа от колата в себе си, да не би дон Торибио, проявявайки любопитство, да види тъста си и да се учуди на такова отношение към него. Подобна случайност трябваше на всяка цена да се избегне.
Главнокомандващият прие двамата братя твърде любезно и ги поздрави горещо за успешния край на боя и бързината, с която изпълниха своя опасен план.
Наистина сражението трая не повече от час, тъй че към изгрев слънце всичко бе свършено.
На другия ден в главната квартира се яви пратеник на Конгреса, за да предаде на тримата командири изпратените от Конгреса награди.
Дон Рафаел бе произведен генерал, дон Лоп — полковник, а дон Торибио Карвахал — дружинен командир. Това бойно отличие бе твърде справедливо, особено по отношение на дон Лоп, комуто се падна най-тежката и опасна роля и който сега, минавайки в освободителната армия, доведе отряд кавалеристи от шестстотин смели, храбри момчета, като командира си предани на освободителното дело.
Цялата армия одобри и се отнесе съчувствено към отличието, с което бе удостоен тоя млад човек.
Няколко дни след бягството на дъщеря си, отведена от дон Торибио Карвахал, дон Хуан Педросо напусна къщата си, като остави в нея само жена си, без да й каже причините, които го карат тъй неочаквано да замине, нито пък кога ще се върне.
Измина повече от година от внезапното му изчезване, което доня Мартина съвсем не знаеше на какво да отдаде. Това кротко и добро същество безропотно понасяше зверското държание на мъжа си и не можеше да разбере с какво се е провинила пред него, та толкова време да не й се обажда. Тя дори не знаеше жив ли е, или умрял.
Дъщеря й писа два пъти, като й съобщи за венчавката с дон Торибио, и я уверяваше, че е щастлива. Друг път доня Мартина случайно научи, че щерка й благополучно родила бебе, което просто обожават, и че мъжът й е постъпил в редовете на действащата мексиканска армия, като оставил жена си в малкото планинско градче Зимапан в една провинция на Мексико. Бедната старица нямаше никакви други вести за близките и мили за нея същества.
Животът й бе твърде печален: най-много я измъчваше самотата; като не искаше да остане съвсем сама в ранчото, покани да живеят при нея две далечни роднини, хора твърде бедни, за които това нейно предложение бе истинско благодеяние.
Сега животът й течеше мирно, еднообразно, но скучно, защото нищо не веселеше и не развличаше тези хора, които нямаха нито цел, нито радост. Една вечер, останала сама в общата стая на ранчото, тя тъжно размишляваше върху живота си, когато изведнъж на вратата се почука доста силно и рязко.
Бе около десет часа вечерта, а толкова късно в гората е съвсем неудобно време за посещение, защото хората си лягат да спят веднага след залез слънце. На първо време бедната женица се изплаши, но скоро се успокои, като си помисли, че през живота си на никого не е сторила зло, че има само приятели, а не врагове. Навярно в сърцето й проблясна смътна надежда, че може да е дошъл мъжът й.
Стана от стола и тръгна да отвори вратата.
В стаята влязоха неколцина мъже, а през полуотворената врата при светлината на свещта видя мнозина други. Конници стояха неподвижни и мълчаливи около черно муле, върху гърба на което бе привързан грамаден денк, неясните очертания на който леко напомняха човешка фигура.
Измъченото напоследък сърце на бедната старица неволно се сви от страх. Вик на ужас се изтръгна от гърдите й, когато видя, че лицата на всички хора, които влязоха в стаята, бяха скрити зад черни маски.
— Успокойте се, сеньора! — обади се един от маскираните. — Не ви заплашва никаква опасност, ние не сме бандити, нито пък убийци или крадци.
— За Бога, кои сте вие? — извика бедната старица, като умолително протегна ръка.
— Ние сме съдии! — тихо отвърна маскираният. — Но от вас нищо не искаме; ще отговорите на някои наши въпроси, които сега ще ви отправим; но преди всичко седнете и се успокойте; няма защо да се страхувате от нас.
Трепереща цяла, бедната женица по-скоро падна, отколкото седна на стола, който и поднесе маскираният.
Настана дълго мълчание.
— Е, сега ще можете ли да ни отговорите, сеньора? — вежливо запита непознатият.
— Да, сеньор, вярвам, че ще мога.
— Как се казвате?
— Мартина Долорес Пачеко Перал, сеньор.
— Вие сте законната съпруга на дон Хуан Педросо, нали?
— Да, сеньор!
Тук трябва да отбележим, че омъжените жени в Мексико и Испания запазват моминското си име и фамилия.
— Мъжът ви напусна ли ви?
— Да, сеньор, още преди петнайсет месеца и седемнайсет дни! — отвърна бедната разтреперана жена.
— Защо го стори?
— И аз не зная, сеньор!
— Не знаете ли!
— Кълна се в света Богородица Гуаделупска, моята свята покровителка.
— Вярвам ви. След заминаването си съобщи ли ви нещо за себе си?
— Никога нищо! — отвърна тя, като потисна една тежка въздишка.
— Самичка ли живеете?
— Не, с мен живеят двама мои роднини, мъж и жена. След като мъжът ми ме напусна, аз ги повиках да дойдат, защото самотата ме плашеше.
— Къщата ваша ли е?
— Не, сеньор, къщата и всичко в нея принадлежи на мъжа ми. Аз нямам нищо.
— С какво превижявате?
