— Със средствата, които добивам от моето семейство. Мъжът ми взе всичко, което можа да прибере, дори и конете.
— Все пак в конюшнята имате някакъв добитък?
— Да, сеньор, една дойна крава и коза, които ми дават мляко.
— Знаете ли мястото, където живее вашата дъщеря?
— Казват ми, че живеят в Зимапан, в една провинция на Мексико.
— Да, там живее. Кажете, бихте ли се зарадвали, ако видите дъщеря си?
— О да, сеньор! Това ще бъде най-голямата радост за мен. Аз тъй много я обичам, но за мое нещастие…
— Скоро ще я видите! — прекъсна непознатият старицата. — Вървете и събудете вашите роднини.
В същия момент те сами влязоха в стаята. Шумът от гласовете ги събуди и те побързаха да се облекат и влязат, за да чуят какво се иска.
— Сеньора — добави непознатият с тон, който не търпеше никакво възражение; — най-късно след час ще напуснете тоя дом, където повече няма да стъпите. Двама мои хора благополучно ще ви отведат в Гуано Хуан и оттам лесно ще отидете в Зимапан, дето живее дъщеря ви, която ви очаква. Вашите роднини могат да ви придружават и след като пристигнете в Зимапан, там ще намерите вашата крава и козата. Побързайте да се приготвите за дълъг път и недейте оставя тук нищо ваше. Доведохме ви едно силно и младо муле, което ще отнесе вашия товар и храна, за да не обременявате конете. Ние ще се оттеглим на поляната, където ще чакаме, докато се приготвите и дойдете. И тъй, доскоро виждане, сеньора!
По даден знак от непознатия всички маскирани напуснаха дома, а сам той излезе последен, но преди да затвори вратата след себе си, повтори:
— И тъй, след час трябва да бъдете готови!
— Боже мой, Боже мой, какво значи туй? — завика учудено бедната жена, като тъжно издигаше ръце към небето, когато остана насаме с роднините си.
— Туй значи, сестро, че трябва да се подчините! — отвърнаха те. — Ние сме в ръцете на закона заради престъпленията на този демон Хуан. Навярно мъжът ви е извършил някакво ужасно престъпление и тук ще се разиграе страшна драма. Да побързаме, за да не изпитаме и ние някоя беда.
— Това ще ме погуби! — извика отчаяна доня Мартина, като зачупи ръце.
— Не, мила сестро — любезно отвърна жената на нейния роднина, — не се отчайвайте, нали ще видите дъщеря си и ще се чувствате щастлива, което напълно заслужавате.
— Да, да, дъщеря ми, моята мила Леона, искам да я видя!
Не се мина и половин час, когато всичко бе готово; трите коня бяха оседлани, мулето натоварено, кравата и козата бяха турени върху мека слама в колата, запрегната с два яки коня.
— Готови сме да изпълним заповедта ви! — обади се доня Мартина, като отвори къщната врата.
Непознатият стоеше неподвижен пред вратата. Когато чу гласа на доня Мартина, подаде й ръка, доведе я при един от конете, помогна й да се качи на седлото и като се поклони вежливо, каза:
— Простете, сеньора, вие сте добра жена, бъдете щастлива, нека бог ви пази!
— Простете, сеньор — тъжно отвърна доня Мартина, — нека бог ви прости за туй, което сте намислили: да вършите.
След пет минути на поляната останаха само маскираните хора.
Мина се около половин час, без да се мръднат или да заговорят. Явно бе, че чакаха изгонените да се отдалечат толкова, че да не могат да видят или чуят нищо от това, което ще се върши тук.
— Доведете ми човека! — извика непознатият.
И той влезе в дома, където го последваха половината от другарите му.
Другите останаха на поляната, за да пазят всички пътища, които водеха към нея.
В стаята бяха внесени две свещи, турени на маса, пред която седеше непознатият и даваше заповеди на другите.
Доведоха в стаята дон Хуан Педросо; по даден знак от непознатия отвързаха ръцете и свалиха превръзката от устата му.
Той изгледа с любопитство и почуда цялата стая.
— Кои сте вие и какво искате? — рязко и злобно попита той. — Защо ме доведохте в моя дом?
— Доведохме ви, за да ви съдим и щом се произнесе присъдата, каквато и да бъде тя, веднага ще бъде изпълнена на същото място, където замислихте вашето отвратително престъпление!
— Съвсем не ви разбирам какво искате да кажете. Ако искате да ме убиете, то за какво? Вие сте по- силни от мен, но питам ви, защо ще ме убивате пред очите на жена ми?
— Жена ви не е вече тук! — студено отвърна непознатият. — Тя отпътува преди един час, като взе всичко, което е нейно.
Въпреки голямото си нахалство дон Хуан остана поразен от отговора на непознатия, но веднага се опомни и продължи с все същия насмешлив тон:
— За какво всъщност ме обвинявате?
— Обвинен сте, че сте убили с цел грабеж дон Салвадор Кастильо и сте запалили неговото ранчо.
— Това е клевета — извика той, като сви рамене, — аз почти не познавам дон Салвадор Кастильо и не съм имал и най-малката причина да го мразя.
— Всичко е вярно, но вие знаехте, че той е богат и сте искали да му ограбите трите хиляди пиастри, които същия ден е получил пред вас в Сан Блас.
— Всичко туй още нищо не ми говори и е напълно лишено от смисъл. Кой се осмелява да ме обвинява в това гнусно престъпление?
— Наистина гнусно! Обвинител е самият покоен дон Салвадор, който преди да умре, успя всичко да каже на най-големия свой син; после свещеникът, който ви е превързал, и най-после тоя пиастър, откъснат от шията на убития от вас човек. Ето монетата, тоя пробит пиастър! Вижте, същият ли е?
И непознатият му поднесе монетата.
— Напразно! Излишно е! — извика убиецът, като неволно трепна, в което пролича суеверен страх и отвращение, и се обърна настрани.
— Приберете си монетата, скрийте я, не искам да я гледам! — нервно отвърна той.
— Значи признавате злодеянието си?
— Какво има да признавам? Вие всичко знаете!… Правете с мен каквото искате!… — После, като помисли малко, добави: — Аз бях уверен, че съм го убил.
Непознатият се обърна към седящите отдясно и отляво маскирани хора и запита:
— Съгласни ли сте, че този човек по съвест признава, че е убиец, крадец и подпалвач?
— Да! — отвърнаха почти в един глас присъстващите.
— Каква е вашата присъда?
— Възмездие: око за око, зъб за зъб! — отвърнаха мрачно съдиите.
— Тогава убийте ме и колкото по-скоро, толкова по-добре — с ироничен смях извика убиецът.
— Хуан Педросо — добави непознатият със същия невъзмутимо студен тон. — Убиец, крадец и подпалвач, съдът на Линча те осъжда на смърт!
— Благодаря! — насмешливо отвърна осъденият на смърт, като презрително сви вежди.
— Вие се осъждате — добави непознатият — да бъдете изгорен жив във вашия дом точно тъй, както сте мислили да постъпите с вашата нещастна жертва в запаленото от вас ранчо.
— О, вие няма да сторите това! — извика с ужас той.
Непознатият даде знак.
Няколко души се хвърлиха върху злодея, който ревеше от ярост и отчаяние и се опита да се противи. Но въпреки всичките му опити да се изтръгне и избегне страшната участ, за миг го повалиха на земята, вързаха го с въже, оковаха го във верига и запушиха устата му с кърпа, за да не вика.
Тъй, вързан, го сложиха върху масата в общата стая на ранчото и го оставиха. Съдиите бавно излязоха, като оставиха вратата отворена, след което запалиха къщата от няколко страни и отвред я заобиколиха, като мълчаливо и мрачно наблюдаваха пожара, който бързо обхвана цялата постройка.
След десетина минути къщата представляваше грамадна огнена клада. Сред пламъците и се виждаше нещастният злодей, който се гърчеше в ужасни мъки.
Огънят трая около един час, след което от ранчото остана само купчина пепел.
