и още много други. Дон Агостин наостри уши, слушаше с най-сериозно внимание. Понякога внезапно настъпваше тишина, тогава дон Агостино надаваше крясък, един-единствен, и всички други започваха да се смесват отново. Този чудноват концерт трая близо половин час. Внезапно старецът нададе особен вик. Тогава всичко млъкна и окончателно настъпи тишина. Старецът пак отпусна глава на гърдите си и потъна в мисли, но почти веднага се приближи до двамата мъже с усмивка на уста.
— Е, татко — попита младият човек, — получихте ли сведенията, от които се нуждаехте?
— Напълно, сине, и дори нещо повече, дадох необходимите нареждания.
— Какво! — извика офицерът с неизразимо учудване. — Нима тези крясъци, които идеха от всички посоки на хоризонта…
— Тази странна какофония, която сигурно е разстроила ужасно нервите ви, не беше нищо друго освен един много ясен език и, най-важното, напълно разбираем за ония, които го говорят.
— Искате да кажете: които го крещят, скъпи татко — вметна дон Хосе, смеейки се.
— Точно така — отвърна дон Агостин със същия тон. — С една дума, това е вид телеграфия, която ни върши много добра работа.
— Много находчиво — каза графът — и сигурно действително ви върши сериозна работа.
— Ако познавахте обичаите на червенокожите — продължи дон Хосе, — щяхте да се смаете от изяществото и тънкия ум на тези индианци, които вие презрително наричате „диваци“, понеже не искат да приемат вашата цивилизация и предпочитат своята. Ето например, без да стигаме по-далеч, ако воините от някое племе са поели по пътеката на войната, им е забранено да произнасят дори една-единствена дума, когато предполагат, че се намират близо до врага, когото преследват или от когото се смятат преследвани, защото в горите звукът се чува с невъобразима яснота — дори когато човек говори тихо, рискува да бъде чут често от доста голямо разстояние.
— Хм! — промърмори полковникът. — При такива условия сигурно е доста трудно да се дават или да се получават необходимите нареждания.
— Ни най-малко, гласът се заменя с жестове, това, което наричат мимически език. Така, когато са на война, червенокожите имат мимически език или крещящ език. Какво мислите за тези диваци? Тия скотове без разум — „sin razon“ — както ги наричат испанците? Ако поживеете известно време с тях, ще се учудите на тяхната интелигентност и изтънченост.
— Може пък скоро да бъда принуден да живея с индианците.
— Тогава ще признаете, че това, което ви казвам сега, е истина.
— Убеден съм, че е така, драги дон Хосе, но позволете ми да се върна на сегашното ни положение и да помоля баща ви да ни каже дали сме изложени на сериозна опасност.
— Ето какво узнах: шейсет или осемдесет бандити метиси, спадащи към бандата на Койота…
— Нима този мерзавец оглавява тая разбойническа шайка?
— Не, изглежда, че той е сериозно ранен и се е разпоредил да го замества Урубуса21, неговият помощник. Сутринта този помощник, един голям негодник, престъпник като своя началник, напада дон Хосе и претърпя несполука, която го е вбесила. Той се е заклел да отмъсти на дон Хосе, отишъл е да потърси подкрепления и се е впуснал по следите ви.
— Следи, по които лесно се върви, защото смятахме, че няма защо да се страхуваме от тези негодници.
— Урубуса се преструва, че иска да отмъсти за началника си, но ето каква е истината: действителната му цел е да плени доня Луиса и ако успее да я отвлече, ще я върне само срещу огромен откуп. Изглежда, че знае с кого има работа и нищо не ще го накара да се откаже от това отвличане.
— Е-хе! — възкликна дон Хосе, смеейки се. — Струва ми се, че не бива да разчита на друг откуп освен на куршум в главата.
— И ако вие не го убиете, аз се наемам да го довърша — заяви полковникът с мрачна решителност.
— Благодаря, приятелю, разчитам на вас така, както разчитам на себе си.
— И имате право.
— Значи те се готвят да ни нападнат.
— Бога ми, да.
— Казвате, че са стотина души, скъпи татко.
— Малко по-малко, но както знаете, Хосе, всички са бандити, заслужаващи бесилка.
— Знаят ли те колко сме на брой?
— Смятат, че сме трийсетина, колкото сте били сутринта.
— Много добре, а колко сме в момента?
— Двеста и петдесет души ги следят по петите и ги обграждат от всички страни.
— Това е хубаво, татко, но ми се струва…
— Чакайте, синко…
Младият човек се поклони почтително.
— Втори отряд, състоящ се от триста души, се движи подир първия, за да затвори напълно обръча.
— Отлично.
— Но това не е всичко — продължи старецът. — Триста души, залегнали в тревата, в уговорения момент ще свалят и ще скъсат такъмите на конете, които ще пуснат на свобода. И най-после, хълмът, на който се намираме като в укрепление, има гарнизон от сто и двайсет души, всички доказали смелостта си и на чиято преданост можем да разчитаме. Как намирате тези приготовления?
— Отлични, трябва да ви похваля за това, дон Агостин, нито един от бандитите няма да се измъкне.
— Надявам се.
— Но така ще се обремените с пленници.
— Не, те всички ще бъдат обесени — заяви дон Агостин със свъсени вежди и рязък, сух глас. — Аз искам да им дам страшен урок, който да запомнят. Да помилваме тези негодници, значи да ги окуражим да започнат наново, а като им дадем суров урок, те ще си вземат бележка и ще уважават семейството ми и приятелите ми, както правеха до днес. Необходим е пример, толкова по-зле за тях.
— Не знаете ли кога ще започне нападението? — запита полковникът.
— Бъдете спокоен, сеньор графе, ще бъдем предупредени съвсем навреме, за да вземем мерки.
— Ако ми позволите, сеньор дон Агостин, двамата с дон Хосе ще бдим специално над дамите.
— Вие сте мой гост, господин полковник — отвърна старецът, — имате право да изберете сам бойния пост, който предпочитате. Благодаря ви от все сърце, че се нагърбвате да пазите жена ми и дъщерите ми.
— Аз трябва да ви благодаря, сеньор — каза офицерът пламенно, — защото ми давате голямо доказателство за доверието си, като изпълнявате молбата ми.
— Ние, Die, се бием рамо до рамо, драги полковник, и се гордея с предложението, което ми правите.
Двамата млади мъже си стиснаха сърдечно ръцете и зачакаха с нетърпение сигнала за нападение. Луната се спускаше все по-ниско и по-ниско към хоризонта и скоро щеше да изчезне, студът пронизваше, нощта ставаше мрачна, зловеща тишина тегнеше над пустинята, всичко изглежда спеше и отпочиваше, чуваше се само мощното дишане на отдъхващата си природа.
Внезапно се чу квакане на грамадна градинска жаба, а след това се надигна крясък на майпури — тапир — от средата на реката, където несъмнено това животно правеше обичайната си баня. Полковникът усети, че някой му стиска ръката, и с тих като дихание глас дон Хосе му каза на ухото:
— Внимавайте!
— Благодаря! — отвърна офицерът със същия тон.
Зловещо мяукане на ягуар прозвуча с необикновена сила. Тогава се случи нещо странно. Само за няколко секунди хълмът и саваната внезапно бяха осветени на много голямо пространство от хиляди факли, а в далечината, по края на хоризонта, червените пламъци на огромен пожар образуваха злокобен и опустошителен пояс около хълма.
Саваната гореше! Тогава забелязаха разбойниците. Бандитите бяха пълзели през високата трева с такова търпение и такава ловкост, че когато часовите забелязаха приближаването им, не повярваха, че са толкова наблизо, оставаха им само няколко метра, най-много два-три, за да стъпят на площадката. Нямаше нищо по-противно и неприятно за очите от тези бандити с изпити, изкривени лица, с пламтящи погледи,
