— Именно. Минахте ли оттам?
— Разбира се, престоях само няколко дена, отбих се просто да прибера сестра си доня Луиса от манастира, където се възпитаваше.
— Ей Богу! — възкликна полковникът. — Не може да не сме се срещнали.
— Да — рече дон Хосе, смеейки се, — това е било неизбежно.
— Извинете, но като стана дума за вашата сестра, откакто пристигнахме тук, не съм имал удоволствието да я зърна.
— Нека това привидно отсъствие не ви безпокои: моята сестра слезе от коня и се оттегли в една уединена колиба съвсем наблизо, където нищо не й липсва.
— Чудесно! Трябва да ви призная, учудих се, че не я забелязвам.
— Mi amo — каза Кучильо, отдавайки чест на господаря си, — чува се препускане на много коне в прерията.
— Изпълнете нарежданията, които ви дадох.
Кучильо се отдалечи и почти веднага забелязаха факли, чиято светлина пълзете по склоновете на хълма.
— Това дълго пътуване трябва да е изморило много сестра ви, толкова млада и толкова нежна — рече полковникът съчувствено.
— Вярно, горкото дете — отвърна дон Хосе, — но радостта, че се връща в бащината къща, й е вдъхнала смелост и я е накарала да забрави умората.
— Да, синовната обич прави чудеса, ала пътуването на доня Луиса още не е завършило!
— Извинявайте, тя достигна целта.
— Какво! Достигнала целта! — извика полковникът учудено.
— Да, няма да отива по-далеч, ние я оставяме тук.
— Как, в тази пустиня?
По устните на дон Хосе пробяга загадъчна усмивка.
— Да ви призная, не разбирам — каза полковникът, който все повече изпадаше в недоумение.
— Ето, нашите приятели пристигат, елате, господин полковник.
И като забеляза учудването на офицера, добави с усмивка:
— Скоро ще ви стане ясно всичко, което в този момент ви озадачава толкова много.
— Добре — рече офицерът, — право да ви кажа, не зная сънувам ли или съм буден. Откакто ви срещнах, като че бродя из „Хиляда и една нощ“.
— Има нещо подобно. Примирете се, господин полковник, аз няма да подражавам на словоохотливата Шехеразада, бъдете спокоен, всичко ще се изясни и ще бъдете напълно удовлетворен.
Двамата приятели тръгнаха да посрещнат новодошлите, които слизаха от конете. Чак тогава полковникът забеляза между себе си и дон Хосе доня Луиса, без да може да отгатне как се е появила така внезапно.
— Това не е жена — промърмори полковникът, — а фея, тя не ходи, а се появява, очевидно е толкова съвършена, че не е човешко същество.
Звънлив смях изтръгна французина от унеса му, той несъзнателно бе изказал гласно мислите си.
— Лъжете се, господине — отговори му глас, благозвучен като птича песен, с малко насмешлива нотка, — аз не съм нито фея, нито русалка, а само едно младо момиче, много скромно и много простодушно, което няма навик да слуша такива ласкави комплименти и не би могло да им отговори.
Полковникът се поклони, малко смутен, което все пак не му попречи да си каже, но този път така, че да не бъде чут:
— Да, лъжех се, това е ангел! — И добави малко ехидно: — Но ангел, който има човка и нокти.
В този момент две дами слизаха от една носилка, в която бяха впрегнати четири мулета. С един скок доня Луиса се озова в обятията на по-възрастната от двете дами.
— Татко — каза тогава дон Хосе на един старец с горд вид, на чието красиво лице бе отпечатано изражение на голяма доброта, — татко, позволете ми да ви представя един приятел от няколко часа, който спаси живота на сестра ми и моя.
— Сеньор — рече старецът, протягайки ръка на полковника със сдържано вълнение, — аз съм дон Агостин Перес де Сандовал, моля ви да ме удостоите с вашето приятелство и да приемете моето.
— И моето, сеньор — обади се възрастната дама, притискайки дъщеря си до сърцето, — Луиса ми разказа какво сте направили за нея.
— Вие ме смущавате — отвърна полковникът, почувствал се неловко от такова излияние на признателност за една постъпка, която му се струваше напълно естествена.
— Кажете ми името си, за да го запазя в сърцето си — заговори отново старецът.
— Господинът е граф Кулон дьо Вилие, полковник от кавалерията и един от най-блестящите офицери на френската армия — каза дон Хосе и като се обърна към полковника, добави: — Извинете ме за това представяне, драги полковник.
— Благодаря ви от все сърце — отвърна офицерът, — оказаният ми от близките ви прием ме преизпълва с радост. За жалост, аз още не съм направил нищо, с което да го заслужа, но — каза той, усмихвайки се, — бъдещето е пред мен и може би ще оправдая доброто мнение, с което ме удостоявате.
— Voto a brios18 — извика през смях дон Хосе. — Трудно ще ви бъде да направите нещо повече от това, което направихте днес. Но стига по този въпрос, вечерята ни чака, елате.
Полковникът подаде ръка на сеньора де Сандовал, дон Агостин улови ръката на доня Луиса, а дон Хосе — на по-голямата си сестра, млада жена на не повече от двайсет години, възхитително красива и почти толкова очарователна и изящна, колкото и по-малката сестра. Насядаха на трапезата, дон Агостин настани полковника от дясната си страна, дон Хосе — от лявата, а трите дами се разположиха срещу тях. Полковникът с изумление бе забелязал, че охраната на новодошлите се състоеше от червенокожи. Никой от тях не бе влязъл в колибата, но те следяха внимателно наоколо. Граф дьо Вилие се виждаше заобиколен от дълбока тайнственост, затова бе решил да се отнася философски към тези необикновени обстоятелства, които за него излизаха извън границите на възможното.
С няколко думи ще опишем само външността на тези нови действащи лица, по-нататък в настоящото повествование ще проличат достатъчно техните нравствени качества.
Дон Агостин Перес де Сандовал беше осемдесетгодишен и въпреки това як старец, не страдаше от никаква болест и не бе загубил ни най-малко нито душевно, нито физически свежестта на младостта. Той ходеше на лов за бизони и ягуари, предприемаше дълги походи през пустинята и спеше на гола земя, завит само с лекото си сарапе19; както вече казахме, на млади години сигурно се бе отличавал с мъжествена красота и сила. Снагата му беше висока, стройна и дори грациозна, чертите му — спокойни, свежи и без бръчки, на лицето му светеха черни очи, пълни с огън, брадата му беше снежнобяла и падате на гърдите, придавайки му величествено и едновременно необикновено благо изражение, но с отпечатък на твърда воля и честност.
Доня Тереса Перес де Сандовал беше достойна другарка на дон Агостин, все още много красива въпреки напредналата си възраст; ще добавим само една дума: тя беше Корнелия20, истинска антична матрона, притежаваща всички присъщи за нея благородни добродетели и голяма доброта, уравновесявана от справедлива и нежна строгост. Доня Луиса и сестра й бяха две прелестни девойки с малко горделива, но необикновено миловидна красота, непорочни и мечтателни, те като че ли си спомняха за ангелските криле, които бяха оставили на небето, слизайки на земята.
Дон Агостин де Сандовал имаше двама сина, по-големият от които, дон Естебан, трийсет и осем — трийсет и девет годишен, в този момент се намираше във Франция, и Дон Хосе, когото познаваме. Дон Хосе имаше не повече от трийсет години, снагата му беше висока, отлично сложена и с невероятно изящни очертания, той притежаваше телосложението и страшната сила на атлет, позите на тялото му, дори най- малките му движения се отличаваха с вродена изящност и грациозност, допълвани от онази небрежност, която се среща само у мъже от испанската раса и е изпълнена с чар.
Младият човек притежавате малко сериозна, мъжествена, енергична красота, която се харесва от пръв поглед, челото му беше високо, очите му — красиво очертани, черни, искрящи, изящният му нос — с
