въоръжени до зъби и едва покрити с мръсни дрипи. Когато разбраха, че са открити, всички нададоха едновременно ужасни крясъци, окуражавайки се по този начин да настъпят въпреки всичко.
Те се чувстваха загубени, трябваше или да победят, или да умрат: само смелостта можеше да ги спаси, защото скоро щеше да им бъде отрязан всякакъв път за отстъпление.
Действително пожарът, запален от червенокожите по заповед на дон Агостин, се приближаваше с главоломна бързина, разгарян от сутрешния вятър, който започваше да духа все по-силно.
Ако бандитите, нападнати от команчите, които не им даваха мира и ги изтласкваха напред, поискаха да отстъпят, това би било напълно невъзможно, защото бяха обкръжени от сили, десеторно по-многочислени. Те не мислеха нито за миг да се върнат обратно.
— Напред, mil rayos!22 — кресна главатарят им гръмогласно.
Този главатар, подобен на великан, с мъжка красота, с изтънчени маниери, сякаш се бе дегизирал, за да предприеме това гибелно нападение — толкова походката, държането и дори гласът и дрехите му контрастираха с цялото държане на мерзавците, които предвождате. С един огромен скок той се озова на площадката, където бе веднага последван от трийсетина бандити, чийто брой всеки миг растеше, тъй че след по-малко от десет минути там се намираха повече от шейсет-седемдесет души, които тутакси застанаха зад предводителя си. Щом стъпи на площадката, той сложи на лицето си маска от черно кадифе. Боят започна веднага с ужасна сила и ожесточение.
— Напред, койоти! — викаше главатарят при всеки удар, който нанасяше.
— Напред, койоти! Напред! — откликваха хрипкавите гласове на бандитите.
Както казахме, трите дами се бяха подслонили в дъното на колибата, тъй като това място най-малко беше изложено на нападение. По злополучна случайност бандитите, катерейки се както завърнат по склоновете на хълма, неволно се бяха съсредоточили в тази точка, която най-лесно можеше да се изкачи, тъй че най-ожесточената битка неминуемо щеше да се пренесе в тази посока.
Полковникът, дон Хосе, Сиди-Муле и двайсетина смелчаци се притекоха на помощ на дамите — трябваше да ги отведат колкото може по-скоро от тази опасна позиция. Полковникът и другарите му поведоха дамите, но в същия миг маскираният главатар, който нямаше време за губене, се втурна напред с наведена глава, проби стената с един удар на дългата си сабя и влезе в колибата; с един поглед разбра положението.
— Дръжте жените! Хванете жените! — извика той, ревейки като тигър.
Бандитите се хвърлиха, надавайки страшни крясъци. Пред тях се намираха полковникът и двайсет смелчаци. Благодарение на решителността на полковника и на хладнокръвната му смелост бандитите се отдръпнаха ужасени, което позволи трите дами да бъдат отведени достатъчно далеч, за да няма, поне временно, от какво да се страхуват. Маскираният главатар поведе бандитите напред и боят започна пак с нова сила.
Биеха се на едва няколко метра пространство, при което нападатели и нападани се докосваха, почти всеки удар улучваше целта, лееха се потоци кръв, това вече не беше бой, а клане, касапница.
Съратниците на дон Агостин против волята си бяха принудени да отстъпват, но само стъпка по стъпка, колкото да разширят твърде ограниченото бойно поле. Така се добраха до площадката, където се подредиха по такъв начин, че от всички страни да бъдат лице срещу лице с нападателите. Последните бяха все още в колибата, от която изглежда не искаха да излизат. Полковникът и другарите му не можеха да проумеят това бавене, което наглед с нищо не бе оправдавано след лъвските усилия, положени от тях в началото. Скоро това прекъсване на боя се изясни.
Масата още не беше раздигната, през време на боя тя бе прекатурена, сребърните и позлатените сервизи се търкаляха по земята. Бандитите, завладели колибата, бяха открили тази богата плячка и нахвърляйки се върху нея, не искаха да слушат главатаря си, срещу когото се бяха разбунтували открито. Полковникът, комуто дон Агостин бе поверил командването, не загуби нито миг и взе много умело необходимите мерки.
Още докато умът на бандитите беше в присвоените съкровища, една страшна светлина ги изтръгна грубо от златните им блянове. По заповед на полковника на няколко места в колибата бе запален огън, който пламтеше като злокобен фар. Разбойниците изоставиха плячката си, за да се струпат около своя главатар — единствения, на когото имаха доверие.
Те се втурнаха навън с вой от гняв и ужас. Посрещна ги силна стрелба, която ги спря внезапно. В това време огънят, по-страшният им враг, ги настигаше и обгръщаше от всички страни. С огромно усилие те успяха да се измъкнат от тази пещ, но в окаяно състояние и след като бяха загубили най-храбрите си другари.
Боят бе възобновен на площадката. Този път те се биеха за живота си: толкова бяха обзети от ярост, че вече не мислеха за плячка. Маскираният главатар правеше неимоверни усилия да предизвика обрат в боя, ала докато по-рано бяха нападатели, сега те бяха нападани от всички страни. Притаили се между листата на дърветата червенокожи стреляха по тях като из засада, а пред тях една храбра фаланга не прекъсваше огъня си.
Положението беше критично, редовете на бандитите оредяваха застрашително. Маскираният предводител отстъпи няколко крачки назад. Като повика най-храбрите си хора, той им каза бързо няколко думи, на които те отвърнаха с викове на съгласие, наобиколиха главатаря си и се втурнаха напред. Въпреки неустрашимостта на червенокожите бандитите успяха да направят широк пробив в редовете им. Устремът на разбойниците беше неустоим, битката започваше отново, още по-ожесточена отпреди.
Внезапно се чуха сърцераздирателни писъци, маскираният главатар бе хванал доня Луиса, а един друг бандит бе сграбчил доня Санта, другата сестра на дон Хосе. Двамата разбойници, следвани от своите другари, напираха напред, служейки си с двете неочаквано издебнати нещастни девойки като с щит. Положението ставаше критично.
Червенокожите се смразиха — те не смееха да си служат с оръжието от страх да не ранят девойките. Бандитите продължаваха да напредват, оставаше им да изминат само няколко метра, за да стигнат до пътеката, която щеше да ги изведе в саваната, а там щяха да имат големи шансове да избягат здрави и читави. Дон Хосе, обезумял от покруса, се втурна подир бандитите, хвърли се върху оня, който отнасяше по-малката му сестра, бандитът вдигна своето мачете и щеше да бъде свършено с младия човек, ако полковникът не бе се завтекъл и с един изстрел на револвера си не бе застрелял мигновено похитителя. Дон Хосе сграбчи сестра си и се отдалечи тичешком, за да я отведе на безопасно място.
Тогава маскираният главатар се втурна към полковника с вдигната сабя.
— Тази няма да ми отнемеш! — каза той с прегракнал глас.
— Ще видим! — отвърна ядно полковникът.
— Опитай се де! — каза оня, скърцайки със зъби. И се нахвърлиха яростно един върху друг.
— Пази се, дьо Вилие — каза маскираният главатар, нанасяйки му страшен удар.
— Аха, значи ме познаваш, страхливецо — отвърна полковникът, като отбиваше ударите и нападаше на свой ред.
— Страхливец ли? — каза главатарят. — Нима не се бия добре?
— Страхливец! — повтори полковникът. — Защото криеш лицето си и трепериш.
— Да, треперя, защото съм твой враг, и затова съм тук.
— Е, и ще си останеш тук — произнесе полковникът със страшен глас, — но първо да видим коварното ти лице.
С тигърски скок той се втурна срещу разбойника, отхвърли сабята му надалеч и смъкна маската му. Бандитът пусна доня Луиса.
— Аха! — възкликна полковникът презрително. — Значи си ти, Гаспар дьо Мовер! Не искам да върша работата на палача. Върви си! Ще се видим пак.
И го удари по главата с дръжката на сабята си. Взе младото момиче на ръце и си запробива път.
Едва направил няколко крачки, полковникът рухна на земята.
Бандитът бе забил кинжала си в гърба му.
— Умри — извика главатарят с демоничен смях, — умри като куче, аз си отмъстих!
Полковникът загуби съзнание, но без да изпуща припадналата девойка.
Бандитът се опита да грабне отново жертвата си. Но червенокожите, предвождани от дон Хосе, се
