половина на майка си, като се върне вечер от училище, ако изобщо е ходила. За всяко ядене се пазарува отделно.
Парите за покупката на „секцията“ от съседката и вързопчето с дрехи от Католическата помощ, за такси никой следобед, като я стегне шапката и отиде на гробищата, идват от другаде: от семейните надбавки (това, което остава след удръжките), и от печката, продадена на битпазар.
Квадратната метална кутия от сладки е пълна със снимки. Тя ги показва на възпитателя на Жаник, той е симпатичен. Снимки, направени по улицата, снимки от паспорт, черно-бяла снимка като булка пред кошница с цветя.
— Не се вижда, че цветята са червени, а аз се бях облякла един месец по-късно, защото валеше много в деня на сватбата. Тука се вижда мъжът ми, бащата на големите. Мога да ви кажа, че беше целият от мускули… Тук пък е сестра ми, не е излязла ясно. Ето я Надин с кръстницата си, вече седеше, а трябва да е била на шест месеца. Най-големият ми син, Роже. Много прилича на Серж, особено като малък. Тук си показва татуировката, беше на осемнайсет години — тъкмо го поотпуснаха и поискал да му изпишат „жълта фланелка“. Правиха му и трапанация, мисля, но така не се оправи. Беше безразличен към всичко. Впрочем изповедникът ми каза, че си говорел на себе си, тъй да се каже. Тук ще познаете съседката от времето на мъжа й с колата им. Кател като войник. Аз съм генералът! Айфеловата кула, не знам какво търси тук. Ето ме и мене пред Съдебната палата в Компиен. Една година след смъртта на Роже, аз направих цяло поклонение от Съдебната палата до затвора, отивах за първи път там, ама… него вече го нямаше. Даже един английски турист ме снима с апаратчето на Серж. Ето го затвора. А пък разправят — приятен като врата на затвор! Уверявам ви, че хич не са привлекателни отвътре. Свещеникът беше чудесен. Млад, но представителен! Показа ми църквата, залата за телевизия, изпроводи ме до гарата и ми каза: „Обичайте много другите, аз ще се моля за него!“ Изпратих му едно мъничко порткле с портретчето на Роже за спомен. Но все едно, че не съм ходила, защото това, което исках да видя, беше килията… А това тук е на коледна елха каза само съседката, която още не беше отворила уста.
— Защо никой не ти казва Югет? — попита Брюно.
— Имах една господарка, която се казваше Югет — каза само съседката, която още не беше отворила уста.
Майката не отговаря, повдига рамене след кратък размисъл и продължава:
— И тука съм пак аз.
— Югет ли? Това момиче с карираната престилка?
— Югет! Югет!
Майка й се появяваше на прага, заставаше над локвата, напряко през която една дъска, подпряна на последното стъпало, предлагаше тесен брод, с плътната изпъкналост на гърдите й около нея като шамандура.
— Югет! Къде си сложила парцала за прах?
— Пред тебе е, на храста!
Един храст, заметнат с корясало зебло, а по-нататък — бурени, които смекчават падането на ябълките, високи бурени, сред които кълвяха две-три едри кокошки и които избуяваха чак до отпуснатата, изпокъсана мрежа, един предел, който не ограничаваше нищо. Къде ли започваше копривата? Откъде се беше изтърколило бидончето за мляко, което ръждясваше там от години?
Това беше последната градина и последната къща преди наводнените ливади и реката, която по-нагоре се пресича от понтонния мост на завода.
Селото беше отзад. Не всички къщи имаха тези стени със зърнеста мазилка от сух пясък между дървените подпори, с люлеещите се стълбища от бук чак до ветровитите тавани под керемидите. Онази несъмнено е имала сламен покрив, заглушаващ вятъра. Клозетът й срещу пътя беше винаги без врата и край него хвърчаха смачкани вестници. Имаше и кладенец, ненужен след инсталирането на помпата.
— Югет, отивай за хляб! — щом свирнеше камионетката на хлебаря.
— Югет, иди да видиш дали има яйце!
Майка й беше винаги боса в съдраните си терлици и примижаваше на прага, защото светлината я заслепяваше. Ето защо Югет беше повечето време невидима: на някое дърво, на тавана, зад купчината дърва и най-често не отговаряше.
— Югет, ела да прочетеш какво пише на кутията — трябва да си взема хапчетата.
Югет се появяваше, къдрава и кльощава — противоположност на изяществото, с остър нос, с крака като пръчки, беше 13-годишна, но какво детско имаше в нея? Една престилка на лилави карета, на която с бял галон беше изписано М.
Югет не се харесваше много. Или по-точно, харесваше се, когато лицето й се отразяваше в остъклената врата на кметството, която беше откъм страната на двора на училището, и тя се гледаше от толкова близко, че замъгляваше образа си и като бърчеше веждите си по определен начин, приличаше на Даниел Дарийо. Това беше единствената актриса, която познаваше. Но всъщност нямаше желание да подражава на никого.
Майка и дъщеря нямаха нищо общо и, изглежда, че като се гледаха една друга, когато им се налагаше, те самите го усещаха и веднага се спречкваха.
— А после ще отидеш да купиш бира!
Югет взимаше парите от една купичка. Най-обичаше да ходи до бакалницата тогава, когато рафтовете се попълваха с одеколони, с прежда и курабийки. През войната нямаше нищо. Но и тогава в бакалницата беше хубаво, чуваше се как хората мърморят. Защото нямаше сапун, защото пощата беше нередовна, защото се свършваха купоните.
Смешното през войната беше, че миризмите ни всичко, дето го нямаше вече, още се носеха из дюкяна, миришеше например на кафе и на сапун. Сега го имаше на мазни, пресни калъпи, които режеха с нож край шишетата сироп с тесни лепкави гърла.
Югет ровеше из седефените копчета, зашити на кръст върху сини картони, прелистваше малките вестничета. Бакалката я наблюдаваше под око. В това семейство нито шият, нито четат, но човек не знае никога.
„Не е възпитано!“. Колко ли пъти го беше чували Югет! Баща й беше луд, майка й пиеше. Всички го знаеха, но беше по-добре да дойдат да й го кажат.
Тъй като Роже, най-големият, умря на 11 януари, всеки месец на единайсети тя отива на гробищата и на този ден децата не получават бонбони.
— Отначало не исках също да се включва и телевизорът, ама времето минава. Всъщност Роже те не го знаеха, тъй да се каже, той живя главно с баща си и прекара почти цяла година в болницата. После подхвана тънката работа, аз също не го познавах както познавам останалите. Тъжно е да се каже това. Започнахме да си говорим, когато взехме да си пишем — той беше в затвора. Ще ми възразите, че това е нямало да промени нищо, но аз винаги се упреквам, че не отидох да го видя там. Винаги исках, но бащата недоволствуваше, не можех да заведа и малките, времето минаваше, все си мислех, че ще намеря сгода да отида, все му пишех, че ще отида, а пък той не ме дочака… Често си казвам, че си съсипа живота, преди да го е започнал. При всички случаи щеше да свърши лошо. Тъй му казах на свещеника. Но явно той не мислеше така. Аз смятам, че нищо не се изкупва. Простете ми за израза, ама когато затъваш в лайната, както казва, то друга дума няма, би трябвало всичко да се промени, за да се промени нещичко.
На масата има херинги и бутилка евтино вино. Съседката, както винаги накъдрена и подпухнала, още е тук.
Сутрин изпивам само едно кафе, понеже будя Жози в четири часа за служебния автобус. В четири и половина трябва да бъде долу и всеки ден — дъжд-не дъжд, вятър-не вятър — слизам с нея да я изпратя. В пет започват в шоколадената фабрика. Тежко е за младите, но забележете, че средата не е лоша, пък и всичко има. Като се върна, събуждам бащата, приготвям му за ядене и си лягам. Свикнала съм. В седем часа придружавам малките — Надин и Брюно, и почти всеки път намирам Серж заспал отново. Ама с моторетката си той се оправя. Чак към десет часа хапваме по филия с приятелката ми, това ни е удоволствието. Тя пък е вдовица, няма пред кого да се отчита.
