грубо изразят желание, противно на нейното, тя вече не понася „езика им“ и се залавя тъкмо за езика. Най-накрая Жози се прибира, майка й я бута пред себе си като коза по стръмна пътека. Колкото повече се възкачват по платото, луната се отбулва и железопътните релси в ниското заблестяват. Вече не се чува панаирът. Вятърът духа от противоположната посока и донася соления дъх на морето.
Вече не става дума за Серж и двайсетте франка: сега трябва да знае какво ще каже на бащата.
Те влизат. В кухнята е най-малко 23 градуса. Седнал пред телевизора, бащата слуша транзистора си. Серж прави дупка в ръчния си часовник със зъба на вилицата.
— Бягала си до аптеката и даже не си взела рецептата — подхвърля й той.
Тя веднага отвръща:
— Всички вие ще ме подлудите, хич не е трудно!
Поставяйки гребена си отдясно, тя хвърля поглед към сина си. Кател загасва транзистора, става и се подхилва:
— Не е ли имало днеска някаква кавга в къщи?
Всички са малко смутени.
— Нищо ли не си забелязала, майко? Свих ти два кинта от портмонето, като тръгвах тази сутрин и ти не си ли забелязала? Много ли ги имаш? И аз исках да се позабавлявам, да не съм глупак!
— Това пък какво е?
Тя присяда, не издържа повече. Серж веднага разбра. Жози пък — съвсем нищо, тя се прозява.
Отвъд караваните, разположени из пущинака с развято пране, безредно оградени от американските тежкотоварни камиони, понякога климнали върху спукана гума, има една строителна барака, боядисана в бананово жълто. Вдигнаха я в началото на лятото, а през август, изглежда, в нея живееше една двойка, която ходеше на плажа и простираше хавлиените си кърпи да съхнат върху сгъваеми столове. Често си сменяха колата, жената чакаше дете. Курортисти. Бараката си остана там.
Не е съвсем вярно, че в такива квартали хората се дебнат. Чуваш това, което преградите не заглушават, засичаш оня, който се връща пиян, виждаш на импровизирания паркинг, отъпкан от употреба, че ситроенчето на някой си е смачкано от едната страна. Но никой не дебне зад прозорците. Всеки си има разбирания.
Само на два километра по платното, в блоковете с по няколко входа всички стълбища се наблюдават, по всяко време наемателите се облакътяват на подредените в редица балкони. По стълбищните площадки галошите на някой пречат на пазарската чанта с колелца на другиго, а тия, които още не домакинствуват, нито работят, се врат из мазетата, където си уреждат срещи и си правят клопки.
Кател не греши, когато казва, че във временните жилища хич не могат да хванат края на децата. А тя, когато е в състояние на трескава възбуда и излиза жадна за простор — по пантофи и без палто, няма ли да бъде незабавно изложена на многобройни погледи?
По свой начин кварталът разпределя всекидневния живот. Всеки си протича в своя ограничен декор, съседен на другия. Може би защото не съществува понятието „насреща“.
Прозорецът гледа към тясна уличка, която опира до навеса и кафезите за зайци на съседа, чиято врата е разположена, както всички останали врати. Трябва да се зачуе сирената на полицията или на „Бърза помощ“, или пък и двете, за да наизлязат всички и актьорите да се размесят.
Така че, когато Серж съобщи, че Марсиал работи в „Алжеко“, на майка му й трябваше време, за да разбере и да реагира.
— Какво е това „Алжеко“?
Името звучеше като фирма на малки магазини на самообслужване.
— Бараката на строителното…
— И какво прави в „Алжеко“?
— Не знам, кръстницата на Надин ми каза, когато минах с моторетката.
Кръстницата на Надин не дойде тоя ден. Всяка сряда тя си води децата с автобуса в хигиенния пункт. Ваксини, повиквания, а освен това има ден за пране, ден за инжекции. Но на следващия ден тя беше на входа на училището. Майката на Серж също, което е рядкост.
Когато се видеха край оградата от червени тухли, те не си говореха много. Всяка стоеше с ръце в джобовете, с почти стиснати юмруци на корема. Не се чувствуваха никак удобно, макар че не бяха единствените, обули на бос крак обувките.
Беше им студено. Винаги духа вятър пред входовете на училищата. Ето защо майките, които идват с коли, чакат вътре, паркирали в двойна колона.
Брюно изскочи като тапа, отхапа от кифлата си и притича към Надин, която излизаше от прогимназията, мърморейки:
— Имам да правя домашно за Общия съвет. И откъде ще намеря документи, а?
— И Марсиал ли има?
— Не сме в една и съща група. Той има да пише за автомобилната обиколка в Манс.
Предишната седмица трябваше да занесат по пакет прах за пране, беше лесно, ама Общият съвет…
Групата, разположена по ширината на тротоара, е смутена, но накрая се размърдва.
— Знаеш ли, че Марсиал е на хубаво място? — казва кръстницата на Надин. — В „Алжеко“ е. Гледа едно дете.
— Кога?
— След училище.
— Живее ли някой в „Алжеко“?
Кръстницата се поколеба:
— Родителите работят.
И тя смени темата. Странна история. Защо ще му плащат на Марсиал да гледа дете в бараката на строителното след училище?
Майката мина нарочно два пъти пред жълтата барака. Втория път видя на вратата едно момиче с ролки на главата. Същата вечер Серж каза, че ще отиде да спи с Марсиал в „Алжеко“. Щели да поиграят на карти с още един.
— Ама Марсиал спи ли в „Алжеко“?
— Знаеш много добре, че той пази детето…
Майката подреждаше чантата си и изведнъж се спря:
— Всяка нощ ли спи там?
— Разбира се, родителите живеят в Париж.
— В Париж ли? Ама какво ми разправяш ти? А през деня?
— Взели са слугиня до пет часа.
Една слугиня значи е натоварена да купува мляко и хартиени пелени, а мършавият 13-годишен Марсиал, с пакет цигари, поддържа нафтовата печка и е нает за нощен пазач.
Положението се прояснява сега пред очите на майката. Тя щраква закопчалката на чантичката и поема през буренака към караваните, следвана от Надин.
— Как да направя за Общия съвет? Имаме го за утре…
— Сега не е моментът, мила. Бягай да потърсиш във вестниците. Аз трябва да поговоря с кръстницата ти.
Това стана бързо. Смаяна, кръстницата започна да се оправдава:
— Марсиал отива, колкото да почака…
— Какво да почака? Да пламне бараката ли? Ако ти си луда също, да повикаме пожарната…
— Когато родителите си дойдат… Те трябва да ми платят остатъка. Ще им кажем, че така не може да продължава. Ама знаеш ли, те са женени…
— И какво от това?
— Не са заедно… и не могат да идват често… Той държал гараж.
Майката се спря за миг, докосваше се до една човешка съдба, но после отряза:
— Можеш да ми разправяш каквото си искаш, но аз ще изпълня дълга си…
Надин се върна без вестници. Толкова по-зле, няма да има никакви документи за Общия съвет. Ако
