дава съседката, пърхат по стените.
Възпитателката отива при него през буренака.
— Как е училището, Серж?
— Вече не ходя.
— Много добре знам, но сега е март, как ще се оправиш?
— Мога да работя.
— През юни навършваш 16 години, ако имаш една година от гимназията, ще имаш повече изгледи да се хванеш някъде чирак.
Той вдига рамене:
— С чиракуване не се печели много.
Възпитателката не може да каже противното.
— Имам един приятел — подхваща той, — пренася само празните бутилки и…
— Това може да бъде временно разрешение, но ти още нямаш възраст за работник, скоро ще трябва да живееш другаде и малко по-различно. А като пренасяш бутилки…
— Няма нужда да живея другаде, майка ми каза, че ще ми оставя парите, ще й давам само за ядене.
— А бащата?
— Да върви по дяволите, договорът е на майка ми.
— Ами тогава какво правиш тук?
— Тя ме изхвърли.
— А какво ядеш?
— Приятелят ми ми носи боб или каквото може.
Момчето подритва с крак една дъска, бавно, упорито, с някаква застинала усмивка. Тази история се разиграва между майка му и него. Не й се сърди, задето са го изгонили от интерната, изобщо не го коментира, завърнал се е в квартала, сякаш е бил войник, а сега иска да навлезе в живота. И като начало — да си извоюва местенце у майка си.
Продължава да подритва дъската.
— Ще не ще, трябва да ме прибере.
— Не ти ли е омръзнало от побоища и скандали?
— Няма да има такива.
Понякога и той е вироглав като Жози. Югет, пък още не е казала нищо. Тя се олюлява на токовете си по пътя, откъдето може да се види колибата на Серж, а край нея Брюно дърпа за връвчица една мършава котка. Прибрал я след заминаването на една каравана, като ровил около правоъгълника с отъпкана трева. Една половинка от автомобилно огледало, една пробитаи тенджера…
— Нещастната животинка, ангорска е. Аз не разбирам, не бива да се изоставят нито животни, нито деца.
Тя се прибира, затваря вратата, отвързва котката, която се пъхва под едно скатано сгъваемо легло и разкъсва крайчеца на пакет с мляко.
Надин възприема поведението на Серж — тя, която ходи толкова рядко на училище, вече изобщо не иска да стъпи.
Тя е в преходен клас, както и останалите преди нея; никое от децата не познава друго прогимназиално образование. „Недостатъчни знания, многобройни отсъствия, трудности в приобщаването, липса на семейна подкрепа…“ Всичките характеристики се повтарят.
— Въпреки това обичам учителката, тя е справедлива, не ни говори като на пеленачета, а както трябва, ама колкото и да е смешно, не обичам училището.
Трудно е да се разбере дали майка й е обичала училището. Тя не говори за това. Предпочита да пише писма, да подрежда думите, употребява неправилно ония, които не познава, и все пак я разбират. Външният свят би я интересувал, ако имаше достъп до него, но училището… Не може да се каже, че насърчава децата си да ходят на училище.
Бащата пък не чака да го молят да си каже мнението:
— В училище човек се научава само на мързел. Като погледнеш учителите с техните три месеца ваканция и разни други неща, какво преподават днес на децата в училището? Мислите ли, че Серж ще си намери по-лесно работа, понеже е учил в гимназията? Когато бях началното училище, даскалицата си простираше прането, докато решавахме задачи. Нищичко не правехме, само майтапи! Или пък, имаше един голям и ячък, и тя го изпращаше на опашката за въглища, беше през войната. Малките е нормално да ходят на училище, но на Надин й е добре с майка й.
— Ще ида при директорката — заключава Кател. — Ще й обясня, че все още ние сме родителите.
Тя не се намесва в разговора и променя непринудено темата:
— Сега, като отвориха този път, човек не може да си чуе приказката.
— Голяма свинщина е техният път, аз бих им…
— Жалко, трябвало е да поискат мнението на господин Кател!
Дали няма да избухне? Не, в добро настроение е и поклаща глава:
— Ама и тя е твърдоглава! Освен това ни удължават пътя, когато искаме да ходим в града.
Тя протяга ръка, невероятно лека ръка:
— Свиваш пред големия магазин и готово.
Югет си спомня за своето училище. В клас беше приятно. Печката мъркаше, както в пощата, и някой беше писал с пръст по запотените прозорци. Ако не я бяха изпитвали, щеше да обича училището. Дълбоките жлебове на чиновете придобиваха от миенето цвета на дървото, белите порцеланови ръбове на мастилниците, по които се разчекваха златистите като бръмбари писци, миризмата на подово масло от съседката по чин цяла зима… Искаше й се да остане там така, без да си сваля палтото. Защо човек трябва винаги да си сваля палтото? Тя се опитваше да си го остави, като разкопчаваше само яката, но учителката не я забравяше:
— Палтото, Югет! Не можеш да пишеш навлечена така!
Когато оставаше по престилката си на морави карета, имаше чувството, че е по комбинезон. И сега трябваше да се опише „най-хубавият ден от ваканцията“. Почти всички се впускаха да описват пътуването до Лизийо с автобус. Всички деца, които карат вероучение, се натовариха една сутрин заедно с няколко докарани жени, които поклащаха ханшовете си. Югет не ходеше редовно на вероучение и не я включиха в екскурзията, пък и нямаше да има пари. Тя беше съумяла да не узнае, да не се озове там, да не чуе, пък и то пътуване ли е до Лизийо? По-късно тя ще иде в Америка. След завръщането другите не се стесняваха, смееха се на приключенията си и показваха пощенски картички с парченце чер плат, който се бил допирал до мощите на света Тереза. Ала те изобщо не мислеха за Югет.
Само че ако в часа по съчинение тя зяпваше, щяха да си въобразят, че няма какво да напише, защото не е ходила в Лизийо. Тя тръскаше коси, сякаш искаше да си оголи врата, и натопяваше писалката си във виолетовото мастило.
„Най-хубавият ден от ваканцията беше едно ходене за риба. Тръгнахме рано сутринта по пътя из долината, мъглицата предвещаваше хубав ден. Бяхме вече изгладнели, но реших да не пипаме яденето, преди да му дойде времето.
Морето, където танцуваха корабчетата, беше красиво. Аз влязох в него с велосипед, беше много забавно.
Братовчед ми копаеше пясъка с една лопата. Той хващаше големи червеи за опашката и това го разсмиваше.
— Гледай, ареникол!
Аз пък търсех скариди. Всеки път, щом видех две дупки в пясъка, слагах сол от кърпичката си в една от двете и после с моето ножче…“
Тя плетеше небивалици около разказите на Деде. Направи най-хубавото съчинение през живота си, но не и на класа. А обърканата учителка започна да спори:
— Ама Югет, откога се кара велосипед в морето?
Учениците припаднаха от смях по чиновете. Югет стискаше устни, без да отговаря.
