— Каквото и да приказвате, господ си е един — намесва се Кател, който днес е в настроение. — Виждал съм арабите по време на страхотна жега, но не пиеха нито капчица вода, ако им беше празникът, техните пости, както му казват. Устните им бяха сухи, та побелели, винаги ще си ги спомням.
— Всеки си има обичаи — съгласява се тя, — аз пък слагам всяка година едно светено клонче, окачено на пирон. И да се питам, не мога да кажа защо. Майка ми никога не слагаше. Но когато бях млада, хората излизаха от църква в неделята преди Великден с клонки, децата също, и това ми напомня детството. Не моето, ами на другите.
По онова време тя влизаше в църква през седмицата, като се страхуваше да не я видят. Големият железен ключ, зеленясалият купел, скамейките, които кънтяха, когато се блъснеше в тях, миризмата на разтопена свещ — да, беше заради миризмата, и заради градинските букети, задушени в бурканите, наредени от двете страни на олтара.
Тя, която никога не говори за това, прошепва:
— Не смеех да пристъпя, защото там беше сърцето на спасителя, приличаше на червено мигащо око, което ме гледаше.
— Трябваше да почакаш да мине на зелено — подхвърля Кател.
Брюно се смее, настроението е шеговито.
— Ама аз си правя майтап.
Крадешком той я поглежда. Тя му обръща гръб, изсипва в една глинена паница две пакетчета сухо картофено пюре. Без престилка е, не си струва да я слага.
— Аз съм католик като всички — продължава той, — като дете пеех в църковния хор. Заедно с едно момче, което после стана депутат. Обичаше виното за комка.
Тя слага подноса с пюрето на средата на масата. Смешно е мълчанието около това ястие, въпреки новините на областната телевизия. Чува се само тракането на вилиците. Какво пък, яде се!
Давид сграбчва лъжицата наопаки.
— А бе, не струва като истинското, какво да ви разправям!
Тя го знае.
— Все пак не си безделница.
Тя не го чува.
„В четвъртък излязох побесняла“ — казва Югет.
— Побесняла ли?
— Всичко тръгна наопаки още от сутринта. Серж беше дошъл да спи предната вечер, но се успа и не отиде на училище. Не обичам да ми се мотае в краката цял ден и отидох на гробища. А и беше някъде към единайсет. Ето че срещам съпруга на мойта приятелка, то пък един съпруг… и той почва да ми говори на „ти“. Не искам някакъв трийсетгодишен хлапак да ми приказва на „ти“, да не сме пасли овцете заедно.
— Че вие не говорите на „ти“ даже на жена му! — подчертава кръстницата на Надин.
— И тя е на петдесет години. Но понеже беше вдовица, не можах нищо да кажа, че повтаря… Такъв е животът, той намери дом, но всеки си живее у дома!
„Всеки у дома! От туй по-хубаво няма“ — размишлява приятелката, като чака кръстницата на ъгъла при дряновете. Все пак тя не може да виси тук непрекъснато, мъжът й иска да спи, за да си навакса нощите, пък и той е мъж, нали, има и някои нормални неща. Винаги й услужвам я с марка, я с ютията. Мъжът ми даже й донесе мокет от завода. Тя май ми се сърди, задето съм повторила… А тя не че беше курва, но доста си хойкаше.
— Та пристигам на гробищата — продължава Югет, — задигнали ми зюмбюлите и се щурам един час, докато си намеря богородицата в стъклена топка със синята перуника. Беше на един горен гроб. Записах си името.
— Ами богородицата намерихте ли?
Кръстницата на Надин продължава да стои права в шлифера си, имитация на пантера.
— Не, не богородицата. Ще поместя съобщение, та да арестуват ония, дето ми съсипват гроба. Не искам да ме унижават.
На следващия четвъртък, когато излиза местният вестник, съобщението е поместено между едно загубено куче и фураж за продан в рубриката „Разни“.
— Искаше ми се да го сложат най-накрая, преди търговете. Толкоз по-зле.
Тя имаше на какво да се надява тази седмица. Естествено не че богородицата ще се върне, а че малкото й послание на късче измачкана хартия е отпечатано и че думите му ще прескочат границите на временния квартал. Пази си дори отрязани съобщения из вестниците, чиито тъжни герои са нейните синове: кражби на автомобилни части или сбивания. Не че се гордее с тях, не. Но те съставят скромния й багаж, наследството й.
Що се отнася до кръстницата на Надин, тя е щастлива — бременна е. Вече има девет или десет деца, но този път ще се остави да я вържат, като ражда.
— Също като мене, това е чудесно! — казва Югет. — В деня, когато отидох в клиниката, пеех, сякаш отивах на бал. Трудно е да се решиш, трябва да си зарежеш къщата и освен това не всички мъже обичат тая история.
Кател например нищо не беше разбрал. Когато тя се върна с Давид, той вдигна чашата си с мартини и каза за новороденото:
— Да се надяваме, че то ще затвори портата!
Тя сякаш не го чу, а той, без съмнение, е подхвърлил на колегите си:
— Ако роди още едно, няма да бъде от мене!
За да повтори това, което казват останалите.
Изпъдиха Серж от интерната. Това означава, че като извънреден ученик, няма да взима рейса всяка сутрин, за да ходи на училище: няма да има пари или пък смелост. Ще си прахосва дните да се щура из квартала или да пали огън в колибата, която си е построил в пролуката на един стобор. Пропаднаха плановете той да живее на разстояние, но не и откъснат от семейството си. Край на редовното хранене, на часовете задължителен сън, на тренировките по футбол. Майка му изглежда напълно безразлична.
— Какво сте написали на директора, че той не оставя вече Серж да спи в училище.
Тя премества предметите без нужда — купчина бельо, захарницата.
— Писах, каквото бях казала, че ще пиша.
После оправя календара.
— Серж може да ви го каже, аз го бях предупредила, че ако не престане да закача нощем сестрите си, ще изпратя писмо на директора. Думата си на две не цепя. Миналата събота пак досаждал на Жози.
Ако бащата знаеше…
Жози още не се е оплакала.
— Не е нормално момичетата да спят по панталони.
Е да, не е нормално, но тъкмо поради това интернатът беше добре дошъл.
— Писах, че има особени навици.
Естествено директорът е разбрал съвсем друго нещо. „Особени навици“ не е същото. Въпрос на терминология. Но злото е сторено.
Тя сипва супа в една дълбока чиния.
— Комшийката е болна. Няма да я бъде. Старците, които се разболяват напролет, наесен си отиват. Като листата.
Отрязва филия хляб и избира портокал.
— Ще ми бъде мъчно. Тя „спаси Брюно“. Надин, занеси й вечерята и гледай да не я излееш по пътя.
При Серж всичко върви наопаки. Мръсен е, ризата му е съдрана, широкият му панталон се набира под колана, сякаш всичко, което има, през тази седмица е достигнало крайната точка на износването. Отслабнал е и прекарва по-голямата част от времето си в колибата, която е мебелирал със седалка от кола. По пода се въргалят влажни, оръфани списания, с комикси; пеперуди, изрязани от „Седем дена телевизия“, които му
