комплекс с цял етаж тераси и огромен паркинг.
Бащата минаваше всеки ден с моторетката край строежа.
— Или ще е училище, или хотел — рече той най-напред. Когато видя лампите, проточени покрай пистите, оповести:
— Правят летище.
С Брюно и Давид тя отиваше чак до купищата чакъл и коловозите в червеникавата земя, където сновяха камионите.
— Не — прецени тя, — това е търговски център.
И един ден много бързо едно черно ламаринено животно, което се виждаше отдалеч, се извиси най- отгоре. Едно животно, прилично повече на слон, което се опираше чак в облаците в края на този месец август1.
Животът се променя. Бакалите, които даваха на кредит, не видяха клиентите си цели седмици. През червените коловози се установи непрекъснато движение като пряк път за хората от квартала и за всички без коли.
— Отивам в „Мамута“ — казва тя всеки, ден в четири часа, — ще дойдеш ли? — Тя се обръща към Жози, която не обича да върви, и към Надин, която не обича да излиза.
Брюно подтичва пред нея, а Давид е настанен една желязна количка, която тя си е присвоила веднъж завинаги и която оставя пред къщата.
Съвсем ритуално, откакто бащата е тръгнал отново на работа, Надин винаги се провиква от прага:
— Гледай да не закъсняваш много, ако не искаш да те хока след това.
— Знам какво трябва да правя.
Тя прави ритуалната си обиколка в „Мамута“ — драперията, тапетите.
— Чудесни са — казва тя пред розовите цветя или пред алените папагали сред бамбуковите дръвчета. Не се спира пред домакинските уреди: тя не прави никога сладкиши и няма нужда от фурна, глади рядко и взема ютия назаем, а пък Надин мие съдовете.
Но когато майката посещава щандовете за играчки, съдове и часовници, Брюно разполага с десетина минути, за да потича между количките за покупки и да изяде един сладолед зад лавиците за чорапи. Тя се залисва пред съдчетата за масло от посребрен метал и музикалните кутии-хижи.
— Чудесно е. Винаги има нещо ново. Вчера имаше дегустация на чипс със скариди, а днес получих един сладкиш с карамел за туй, че купих четири кофички кисело мляко. На 28, не, на 29, кръстницата на Надин пък получила бутилка аперитив, защото имаше рожден ден, поговори и по микрофона.
— Тука ли се снабдявате с всичко?
— Ами че то става бързо, но после отиваме да пийнем нещо срещу будката и за голямо удоволствие на Брюно потегляме при мокетите. Само да го видите как се въргаля там! После се прибираме, Давид, миличък, какво те научи мама? Ма-мут… Ма… мут…
Очичките му заблестяват и се присвиват:
— Обичам те, „Мамут“!
Брюно разплисква локвите пред къщи с новите си обувки, днес е първият учебен ден.
Прихлупена върху масата, с кърпичка на устата, една жена плаче мълчаливо. Това е сестрата на Югет — стара жена на 43 години. Тя чака тук своя автобус, връща се от облъчване. Открива подпухналото си лице:
— Дъщеря ми замина и не зная къде е.
— Кажи, че си я изхвърлила, защото е бременна. Не мога да хукна да я търся, току-що се връщам от болницата, снощи откараха комшийката. Моят Серж я заварил в безсъзнание, като се върнал.
— Не беше в безсъзнание, приказваше — уточнява Надин.
— Да, но ще видиш, че няма да я бъде… Не е ли време за твоя рейс?
Сестрата излиза с кърпичката си и с пластмасовата си торба.
Югет иска да бъде сама, ако може така да каже. Сама с Надин, Брюно и Давид. Тя размишлява. Нещата не й изглеждат толкова зле. Работодателят на Серж ще може да го вземе при себе си до 30, а след затварянето на ресторанта или ще получи място в курса за обучаване на възрастни, възпитателката не обещава нищо, или пък ще се върне тук. Тя не държи много! Все пак бащата е по-спокоен, когато Серж го няма. Това, което я изненадва, че двамата врагове си проговориха, като се срещнаха на пътя. Серж още не се е връщал при нея. Тя си мисли, че никога вече няма да го направи. Като каже нещо… И тя е такава. Дава пари на съседката за него, прави всичко, което може, но първата крачка трябва да направи той, това е! С нея е така. Но я боли.
Бащата е в къщи, защото в завода стачкуват.
— Всички участвуват, и значи… — казва той, за да се оправдае.
Тя не възразява. Знае, че този път е заради уволненията. Да, трябва всички да работят. Но за нея една стачка е преди всичко дечурлигата, които се въргалят в единствената стая, докато учителите непрекъснато искат нещо, или досадното присъствие на бащата през целия работен ден. Той присъствува на онова „лично“ време, което тя си измисля, а той го съсипва. Съседката няма да дойде, трябва да се обядва точно в дванайсет, после той ще си разглобява моторетката в кухнята, тя няма да може да излезе и ще се скарат поне десет пъти.
— Пусни ме да мина и не взимай тая тенджера, че дръжката й се върти. Навсякъде си си пръснал чарковете? Ама и аз ще направя стачка.
— Ти не работиш и не можеш да стачкуваш.
— Във всеки случай, ако направя стачка, няма да бъде в кухнята.
— Какво ще направиш?
— Каквото гледа по телевизията — демонстрации, лозунги, високоговорители, скандирания, тълпа пред железните врати. Ще я преживее стачката. Той пък търси лепило, за да си поправи четката за бръснене.
— Тебе те бива само да мрънкаш тука!
Някак смътно тя си казва: какво да направи през един провален ден, ако не една хубава кавга? Той обаче няма желание.
— Ама пак ли започваш? Ще ти затворя чекмеджето, да знаеш!
Но го казва вяло.
— Малко ли ти е работата с тия шест деца?
Кога пък е казвала, че има много работа? Другите казват: при тая работа, дето я имам. Но не и тя. Мислите й са изключително заети, но тя е изключително свободна.
И не го крие:
— След като съм обърсала покривката и измила линолеума, какво искате да правя в тази кухня? Имах една съседка-елзаска, не спираше да мие прозорците, а аз имам пет стъкла и една мукава. Няма нищо за лъскане, нищо, дето трябва да светне. Бельото, разбира се, се пере, но когато е много мръсно, го хвърлям. Имам за подмяна, но всичко е износено. Слагам малките отгоре, за да пестя чаршафи, понеже те се подмокрят и всичко става за боклука. Не си струва да стеснявам панталони, да удължавам палта — няма да траят.
Вижда го, че рови в чекмеджето на бюфета и измъква един будилник, пластмасови индианци и семейната книжка.
— Тя си е добре там, остави я!
А това е апендиксът на Брюно в една тубичка за ванилия. Тя не иска той да я види как живее. Надзираващият е тя.
Брюно влиза по престилчица:
— Виж какво съм ушил!
И той подава репичка от розово кече.
— О-хо! — възкликва тя бавно и прилежно, вслушвайки се в самата себе си. — Също като истинска… Тя си е измислила този глас — като от грамофонните плочи с приказки.
Това се казва новина — Жози ще се жени.
