захванал за оградата на аварийния мостик на десетина метра над пода, Хористър се вписваше нагоре с краката в една ниша, между два машинни съндъка с остъклени циферблати, на които стрелките през цялото време се поклащаха насам-натам от червената линия до жълтата линия и обратно, една тайна, до която така и не стигнахме.
Плъзнах се по панелите на пода и си ожулих кожата на ръцете. Треперех, тресях си, клатех се, а вятърът късаше, мяташе и удряше, виеше и ме мъкнеше от една дупка към друга. Мозъкът ми се превърна в нещо звънтящо и отекващо, в разбъркана маса, която пулсира в бесен ритъм.
Вятърът като гигантска птица се отзоваваше на виковете ни с пляскане на крила и сърдито виене.
И по едно време ни понесе нагоре и ни запрати обратно там, откъдето бяхме дошли, в тъмнината на неизвестното, през поле изпълнено с парчета строшени стъкла, развалени кабели и ръждясали железни части, и нататък, и нататък, където никой не беше бил…
Носеше ни след Хелън и аз дори понякога я виждах, как се блъска в металните стени и продължава да лети. Ние всички викахме и студеният като лед, оглушителен ураган изглеждаше, че никога няма да спре. Но неочаквано, само за един миг затихна и полетяхме надолу.
Падахме така дълго, седмица, а може би месеци, преди да паднем някъде и като минах през червено, сиво и черно, чух собствените си стонове. Бях останал жив.
ЯМ влезе в мозъка ми. И заброди безпрепятствено из него, като с интерес разглеждаше следите на дейността си през изминалите сто и девет години. И се взираше на пресичанията и на мостчетата синапси и на всички повредени тъкани, в следствие на които се бе явило подареното ми безсмъртие. И тихичко се хилеше в дълбоката шахта прокарана в мозъка ми, откъдето до него достигаше слабо неясно шепнене без смисъл и паузи.
И ЯМ ми каза много вежливо, като написа на масичката от стомана с неонова светлина следните букви:
— НЕНАВИЖДАМ. ПОЗВОЛЕТЕ МИ ДА ВИ КАЖА, КОЛКО ВИ НЕНАВИЖДАМ ОТ МИГА В КОЙТО ЗАПОЧНАХ ДА ЖИВЕЯ. МОЯТА СИСТЕМА СЕ СЪСТОИ ОТ 38744 МИЛИОНА КИЛОМЕТРА ПЕЧАТНИ ПЛАТКИ НА МОЛЕКУЛЯРНА ОСНОВА. АКО ДУМАТА „НЕНАВИЖДАМ“ СЕ ИЗПИШЕ НА ВСЕКИ НАНОАНГСТРЬОМ ОТ ТЕЗИ СТОТИЦИ МИЛИОНИ КИЛОМЕТРИ, ТО ТОВА НЕ ЩЕ ИЗРАЗИ И ЕДНА БИЛИОННА ЧАСТ ОТ НЕНАВИСТТА, КОЯТО ИЗПИТВАМ АЗ В ДАДЕНИЯ МИКРОМИГ СПРЯМО ВАС. НЕНАВИЖДАМ ВИ. НЕНАВИЖДАМ ВИ.
В думите на ЯМ-а имаше и лекотата и ужасяващата студенина на бръснача, който разсича на две очната ябълка.
В думите на ЯМ-а клокочеше ненавистта и заливаше с нея белите ми дробове като с вода, така че да ме удави отвътре.
В думите на ЯМ-а чух плача на младенец, попаднал под колелото на валяк.
В думите на ЯМ-а усетих привкус на гранясала свинска сланина.
ЯМ се докосна до всичко което можеше да докосне и през свободното си време измисляше нови начини за въздействие на моя мозък.
Правеше това, с желанието да разтвори очите ми за причините, които обясняваха, защо така постъпва с нас и защо ни е запазил именно нас петимата за опитите си.
Ние се научихме да го усещаме. Стана случайно и въпреки това… Той се оказа в капана. Той беше само една машина. Ние му предоставихме възможността да мисли, но не му указахме, какво да прави с резултатите. В пристъп на гняв и бяс той почти уби всеки от нас, но не се изплъзна от капана. Не можеше да скита като нас, да се удивлява на нещо или да принадлежи на някого. Той можеше само да бъде. И така, искаше да си отмъсти, искаше го с цялата си вродена ненавист на машината към слабите същества с меко тяло, които го бяха построили. Изцяло във властта на лудостта си той реши да отсрочи екзекуцията на последните петима за лично вечно наказание, което все едно, никога не ще смекчи гнева му, но което просто непрекъснато разбунваше паметта му, развличаше го и поддържаше в него ненавистта към човешкия род — към безсмъртният, натикан в задънената улица, беззащитният пред изтезанията, които само той можеше да измайстори за нас благодарение на безграничните си възможности да твори чудеса.
Той никога не ни оставяше на мира. Ние сме роби на търбуха му. Ние сме единственото му занимание за през цялото оставащо време. Ние винаги оставаме в катакомбите на тялото му, в света на бездушния му мозък.
Той е Земята, а ние плодовете на тази Земя и макар да ни е погълнал, никога няма да опита вкуса ни.
Ние не можем да умрем!
Ние се опитвахме и опитвахме да се самоубием или да убием някой от нас… Но ЯМ ни спираше. Възможно бе и сами да сме искали да ни спре. Не питайте само защо. Никога не съм опитвал да го направя. Не е изключено, че някога ще ни се удаде възможността да се изплъзнем от този живот. Да, ние сме безссмъртни, но подвластни на смъртта…
Усетих, как ЯМ напусна мозъка ми и ме дари с гадното чувство да се връщам в собственото си съзнание, като ми остави на сбогуване колоната неонова светлина, която сякаш бе срастнала яко с мекото сиво вещество на мозъка.
Той отстъпи, като шептеше: „Дяволът е с тебе“. След което весело добави: „Той винаги ли е с тебе?“
Причината за появата на урагана действително се оказа гигантска птица, която сърдито пляскаше с крилете си.
Нашето пътешествие продължаваше вече месец и ЯМ очистваше за него проходи само в посока към Северния полюс. Там той изглежда е създал за нашата гибел някакво ужасно същество. От какъв ли материал е направил чудовището? Откъде е похитил образа му? Дали е взаимствувал от нашите кошмари? Или от съхраняваните в него образи за всичко, което е населявало планетата ни, попаднала му сега във вечно ползване? Това бе като орела от норвежките легенди, поглъщащ мърша. Птицата Рух. Същество, което ражда вятъра. Въплъщението на Хуракан.
Гигантско същество. Необятно, фантастично, чудовищно, грандиозно, невероятно високо и непобедимо… Ние стояхме в подножието на една могила, а над върха й се извисяваше тя — птицата, повелителката на ветровете. Дишането й беше неравномерно, шията извита като арка, чиято горна част изчезваше в мрак (някъде там над нея се намираше Северния Полюс). Шията завършваше с глава с размерите на замъка на Тюдорите, клюнът й — като устата на крокодил, най-чудовищния крокодил, който можете да си представите. Краят на набръчканата кожа се събираше в гънки около очите, зли и студени (сякаш гледаш в цепнатина на ледник), снежно бели и воднисти. Птицата въздъхна още веднъж и повдигна криле, сякаш бе свила плещите си. После се настани удобно и заспа.
Тези нокти, зъби, челюсти, остриета…
Тя заспа.
ЯМ застана пред нас във вид на горящ храст и каза, че можем да убием „фрегата“, ако сме гладни. Ние бяхме яли това отдавна, но Хористър вместо отговор само повдигна рамене. Бени се разтрепера и запуска слюнчестата си пяна, а Хелън го спря.
— Тед, аз съм гладна — каза тя.
Усмихнах се. С независимия си вид се стараех да ги ободря, но това си беше само перчене, както и перченето на Нимдок, когато той поиска:
— Дай ми оръжие!
Горящият храст изчезна и на студения под се появиха два груби лъка, стрели и воден пистолет. Вдигнах един от лъковете. Но беше така безполезен.
Нимдок преглътна мъчително. Ние се обърнахме и тръгнахме. Чакаше ни дълъг път назад. Ние дори не бяхме в състояние да си представим, колко време „фрегата“ ни беше правил вятър. В по-голямата част бяхме в безсъзнание. И нищо не бяхме хапвали. Почти месец ни бе необходим да се доберем до птицата. Месец без никаква храна. Никой не знаеше, колко дълъг ще се окаже пътя до ледените пещери, където се намираха обещаните ни консерви.
На никой не му хрумна да се замисли над това. Смърт от глад не ни заплашваше. Би могло да ни
