предложи за храна остатъци или дори нечистотии, ако не едното, то другото, или въобще нищо. По някакъв начин ЯМ поддържаше в телата ни живота, макар и болни и агонизиращи…
Птицата остана назад и съвсем не ни интересуваше, колко ще дреме; когато на ЯМ му стане досадно, той ще я унищожи. Но месото! Толкова прясно месо…
Когато бродихме по безкрайните компютърни зали, които не водеха никъде, от всички страни се раздаваше смях, смях на някаква дебела жена. Това не беше Хелън. Тя просто не е дебела, а и аз не бях чувал смеха й вече сто и девет години. Наистина не го бях чувал… Ние бродихме… Аз бях гладен…
Ние се движихме бавно. Когато някой от нас губеше съзнание, останалите чакаха докато се съвземе. Веднъж ЯМ реши да направи земетресение, като предварително закотви подметките на обувките ни към пода с гвоздеи. Нимдок и Хелън пропаднаха в една цепнатина, която се отвори под тях, а после като цип забяга по плочите на пода. Те пропаднаха и изчезнаха. Когато земетресението свърши ние продължихме нататък: Бени, Хористър и аз. Хелън и Нимдок бяха върнати от ЯМ едва късно вечерта, която изведнъж се превърна в ден, защото ги съпровождаха небесното войнство и ангелския хор, пеещ „Слез при нас, Мойсей“. Архангелите закръжаха над нас и хвърлиха двете осакатени тела. Гадна мерзост. Ние продължихме да вървим напред, сякаш нищо не беше станало и скоро Хелън и Нимдок ни настигнаха. Бяха като новички. Е, Хелън наистина леко накуцваше. Изглежда ЯМ бе решил да я остави саката.
Пътешествието за консерви в ледените пещери се оказа дълго. Хелън през цялото време бърбореше за компот от вишни и хавайски асорти. Стараех се да не мисля за това. Гладът, като и ЯМ, бяха станали неотменими мои части, и живееше в утробата ми, а ние всички живеехме в утробата на ЯМ, а ЯМ в утробата на Земята и искаше да осъзнаем тази прилика. С никакви думи не може да се опише болката, която изпитвахме от месечното гладуване. Но ЯМ поддържаше в телата ни живот. Вътре в стомаха ми, като в котле кипи и се пени, и подскача нагоре киселината и пръските като иглички се впиват в гръдната клетка. Болката… Последният стадий на: язва, рак и цироза. Непрекъсната болка…
И ние минахме по пещерата на плъховете.
И ние минахме по кипящата пара.
И ние минахме по страната на слепите.
И ние минахме по тресавището на мъките.
И ние минахме по вълните на изтеклите сълзи.
И ние накрая стигнахме ледените пещери. Безкрайните пространства и хилядите километри лед блестяха със сребро и лазур — като ослепително сияние на нова звезда, отразила се многократно в огледалата. От небето висяха хиляди сталактити и блестяха като застинало диамантено желе, застинало сега завинаги в спокойното си и великолепно съвършенство.
Забелязахме купчините консерви и се насочихме към тях. Падахме в снега, изправяхме се и бягахме нататък, а Бени ни изблъска и пръв се нахвърли на кутиите, гладеше ги, драскаше ги с нокти и дори започна да ги гризе. Но не успя да ги отвори. ЯМ не ни беше дал нищо, с което да отворим консервите.
Бени хвана голяма кутия изчистени гуав и започна да я удря в ледената стена. Разлетяха се парчета, но по кутията се появиха само дребни вдлъбнатини. Ние изведнъж чухме някъде отгоре смеха на същата онази дебела лейди и ехото прокънтя по вледенената тундра. Бени направо обезумя от ярост. Започна да разхвърля консервите на различни страни, а ние копаехме леда, с надеждата да намерим нещо, което да прекрати мъките и разочарованието ни. Но изход нямаше.
Тогава на Бени лигите потекоха и той се нахвърли на Хористър…
В този миг изпитах ужасяващо спокойствие.
Сами бяхме в безкрайните полета и ни притискаха клещите на глада. Тук всичко се обръщаше против нас и само смъртта, да, само смъртта бе единственият изход. ЯМ ни съхраняваше живота, но имаше начин да го победим, не, не да го разрушим, а да намери и той спокойствието. Вечното…
Реших се. Най-важното бе, да го направя бързо.
Бени заби зъби в лицето на Хористър, който бе паднал на една страна и удряше снега с ръце и крака, а Бени го бе хванал в талията с жилестите си маймунски ръце и яко стискаше тялото, сякаш орех бе попаднал в клещите на трошачка, докато острите зъби късаха нежната му кожа на бузата. От резките викове на Хористър няколко сталактита се откъснаха, паднаха, забиха се в снежните преспи и се превърнаха във върхове, хиляди стърчащи върхове… Бени рязко отметна глава, сякаш се бе скъсала някаква нишка. В устата му имаше кърваво парче месо.
Лицето на Хелън се чернееше на фона на белия сняг, едно черно лице изпъстрено с бели петна от тебеширен прах… Бели точки на плочка за домино… Нимдок с невъзмутимо като камък лице бе само очи, само очи… Хористър изпадна в полусъзнание… Бени се превърна в див звяр… Аз знаех, че ЯМ ще му даде възможност да си поиграе на воля. Хористър няма да загине, но Бени ще си наблъска търбуха с месо. Наведох се и измъкнах от снега огромна ледена пика.
Свърши се за миг: насочих върха напред като таран, задната част опрях в бедрото си и ударих Бени в хълбока, точно под реброто. Пиката прониза стомаха му и се счупи вътре. Той падна по лице на снега и затихна. Хористър лежеше на гръб и не мърдаше също. Аз извадих още една пика и като застанах с широко отворени крака я забих в самото гърло на Хористър. Очите му веднага се затвориха. Хелън макар и скована от страх, веднага разбра, какво съм замислил. Тя се хвърли към Нимдок с малка висулка и с размах я заби в отворената му уста (в този миг той завика), и удара й свърши добра работа; главата на Нимдок рязко се метна назад.
Всичко свърши само за миг.
В безмълвието се чуваше само отмерените стъпки на вечността. Чух ЯМ да въздъхва. Бяха му взели любимите играчки. Тези тримата вече няма да ги възкреси, те са мъртви. Със силата и таланта си можеше да поддържа живота ни, но не беше Бог. И не можеше да ни върне.
Хелън ме погледна. Лицето и изглеждаше неподвижно, сякаш бе изсечено от черно дърво, едно черно лице на бял фон. В погледа й имаше и страх и молба. Тя беше готова. Знаех, че имаме само миг на разположение, само един удар на сърцето, преди ЯМ да ни спре.
Оръжието ми я срази. Падна насреща ми. От устата бликна кръв. Нищо не успях да прочета на изкривеното лице, прекалено силна беше болката, но може би искаше да ми каже: „Благодаря!“ Моля, Хелън!
От тогава изглежда измина не един век, впрочем, не знам. ЯМ често се развлича с чувството ми за време. Аз ще кажа „сега“. Сега. Да го произнеса ми трябваха месеци, десет ако се не лъжа, макар и да не съм сигурен. Струваше ми се, че са минали векове.
ЯМ реве и стене. Не ми дава да ги погреба. Но това няма значение. Как всъщност ще изровя гроб, когато пода е направен от стоманени плочи. ЯМ стопи снега и всичко потопи в мрак. С вой подгони скакалците. Но напразно. Те останаха мъртви. Аз го победих. Той ревеше и стенеше. Преди смятах, че ме ненавижда. Колко съм грешил. Онова не е било и сянка от тази ненавист, която сега се излъчваше от всеки негов детайл. Той направи така, че да страдам вечно, но не можеше да ме убие.
Не докосна и мозъка ми. Разумът ми остана. Можех да мечтая, да се удивявам, да се жалвам на съдбата си. Помня всичките четирима и искам…
Но това няма никакво значение. Аз знам, че ги спасих, спасих от това, което се случи после с мен, но и до сега не мога да забравя, как ги убих.
Лицето на Хелън.
Не, да се забрави това е невъзможно, макар и така да го желая понякога. Но това няма никакво значение.
Мисля си, че ЯМ ме е направил частица от своя мозък. Не му се иска, да се хвърля някога в компютърна секция и да си разбия черепа. Или да спра да дишам, докато не грохна в безсъзнание. Или да си прережа гърлото с ръждив лист стомана. Ще се опиша такъв, какъвто съм и както се виждам.
Представлявам мека хладновата маса с доста големи размери. Кълбовиден съм, без уста, с пулсиращи бели отвори вместо очи. И в тях — мъгла. Ръцете ми са превърнати в гумени израстъци. Краката ми представляват издатини от мека плъзгаща се субстанция. Когато се движа оставям мокра следа. Болезнените петна сиво вещество ту се появяват, ту изчезват по моята повърхност, сякаш вътре в мен се
