изцяло „революционно“ становище във виждането на традиционните общества, направлявано от вечното повторение на архетипите. Според Хегел съдбата на един народ все още запазва трансисторичното си значение, тъй като всяка история открива нова и по-съвършена изява на Световния дух. С Маркс обаче историята бива лишена от всякакво трансцендентно значение: тя вече не е нищо друго освен проявление (епифания) на класовите борби. В каква степен подобна теория можеше да оправдае историческите страдания? Достатъчно е да се обърнем, сред множество други, към страстната съпротива на Белински или на Достоевски, които са се питали как от гледна точка на Хегеловата или Марксовата диалектика могат да бъдат изкупени всички драми на потисничество, на масови бедствия, изгнания, унижения и погроми, с които е пълна световната история.
При все това обаче марксизмът запазва смисъла на историята. Събитията не са поредица от произволни случайности, а издават една свързана структура и най-важното — водят към определена цел: „крайното премахване на ужаса от историята, постигане на «спасението»“. Така в края на марксистката философия на историята се намира Златният век на архаичните есхатологии. В този смисъл е вярно не само, че Маркс е „поставил на крака обърнатата надолу с главата Хегелова философия“, но и че е преосмислил примитивния мит за Златния век, придавайки му нова стойност, и то на едно човешко равнище. Разликата е, че марксизмът поставя Златния век само в края на историята, вместо да го постави и в началото. Именно тук — според войнстващия марксист — се крие тайната на изцелението от ужаса на историята: както съвременниците на „тъмните векове“ са се утешавали заради нарастването на техните страдания, казвайки си, че задълбочаването на злото ускорява крайното освобождение, така в драмата, предизвикана от гнета на историята, войнстващият марксист от наше време вижда необходимо зло, предвестник на близката победа, която завинаги ще сложи край на всяко историческо „зло“.
В перспективата на различните историцистични философии „ужасът на историята“ става все по-трудно поносим. Това е, защото в тях всяко историческо събитие намира своя пълен и изключителен смисъл в самата си реализация. Тук не е необходимо да припомняме теоретичните трудности на историцизма, които са смущавали още Рикерт, Трелч и Зимел и които сравнително неотдавнашните усилия на Кроче, К. Манхайм или Ортега-и-Гасет отстраниха само частично. В тази книга нямаме за цел да разискваме философската обоснованост на историцизма като такъв, нито да обсъждаме възможността да се обоснове една „философия на историята“, която окончателно преодолява релативизма Интересува ни само въпросът, как от гледна точка на историцизма може да бъде понасян „ужасът на историята“? Оправдаването на едно историческо събитие с простия факт, че е историческо събитие или, другояче казано, с простия факт, че е станало именно по този начин, много трудно ще отърси човечеството от ужаса, което това събитие внушава. Нека уточним, че не става дума за проблема за злото, който — под какъвто и ъгъл да се разглежда — остава проблем на философията и религията; става дума за проблема за историята като такава, за „злото“, което е свързано не със състоянието на човека, а с неговата дейност. Бихме искали да знаем например как могат да се търпят и оправдават страданията и заличаването на толкова народи, които страдат и изчезват по простата причина, че се намират на пътя на историята, че се оказват съседни на империи с постоянна разширяваща се експанзия и така нататък. Как да се оправдае например фактът, че Югоизточна Европа е трябвало да страда в продължение на векове — и затова е трябвало да се откаже от всякакви претенции за висше историческо съществуване, да отстъпи от духовното съзидание в световен мащаб — поради единствената причина, че се е оказала на пътя на азиатските нашественици, а след това е трябвало да просъществува в съседство с Османската империя? А в наши дни, когато вече няма никакво спасение от гнета на историята, как ще може човек да понася катастрофите и всяващите трепет ужаси на историята, като се почне от депортациите и масовите убийства и се свърши с атомната бомбардировка, ако отвъд тях не се предусеща никакъв знак, никакъв трансисторичен замисъл, ако всички тези бедствия са само сляпа игра на икономически, социални или политически или — още по-зле — ако те са само резултат от „свободите“ на едно малцинство, което ги обсебва и ги упражнява непосредствено върху сцената на световната история?
Знае се по какъв начин в миналото човечеството е смогнало да издържи на страданията, за които говорихме: те са били разглеждани като божие наказание, като синдром, бележещ залеза на отиващия си „Век“ и така нататък. Тези страдания обаче са можели да бъдат приети именно защото са имали метаисторически смисъл, защото за огромна част от човечеството, запазило традиционното световъзприемане, историята не е имала и не е могла да има самостоятелна ценност. Всеки герой е повтарял архетипния жест, всяка война е подхващала наново борбата между доброто и злото, всяка нова социална несправедливост се е отъждествявала със страданията на Спасителя (или със страданието на някой божествен Пратеник или бог на кръговратния растеж в дохристиянския свят), всяко ново убийство е повтаряло славния край на мъчениците и така нататък. Не се наемаме да определим дали подобни мотиви са били детински или не, дали този тип отказ от историята е бил наистина винаги ефикасен. За нас има значение единствено фактът, че благодарение на това гледище десетки милиони хора са били в състояние да понасят търпеливо векове наред смазващата сила на историческите събития, без да се отчайват, без да се самоубиват или да изпадат в онази духовна опустошеност, която винаги води до релативистична или нихилистична представа за историята.
Впрочем, както вече отбелязахме, голяма част от населението на Европа, да не говорим за другите континенти, продължава да живее в тази традиционна, анти-„историцистична“ перспектива. Следователно проблемът съществува преди всичко за „елита“, тъй като единствено духовният елит на човечеството се чувства задължен да осъзнава, и то винаги с все по-голяма острота, своето положение в историята. Наистина християнството и есхатологичната философия на историята не са престанали да задоволяват значителна част от хората на този елит. Може да се каже, че до известна степен марксизмът, особено в популярните си форми, също представлява за някои защита срещу страха от историята. Само историцистичната позиция, във всичките й варианти и форми — от „съдбата“ на Ницше до „времевостта“ на Хайдегер — остава обезоръжена248.
Съвсем не е случайно съвпадението, че отчаянието, amor fati (любовта към съдбата) и песимизмът в тази философия са издигнати в ранг на героични добродетели и средства на познанието.
„Историцистичната“ позиция обаче не е завладяла окончателно съвременната мисъл, въпреки че е най- модерната и в известен смисъл е неизбежна за всички мислители, които определят човека като „историческо същество“. По-горе отбелязахме значението на различни направления, които напоследък се опитват да придадат нова ценност на мита за цикличната периодичност и специално на мита за вечното завръщане. Тези направления пренебрегват не само историцизма, но и самата история като такава. Сигурно няма да сгрешим, ако открием в тях нещо повече от съпротива срещу историята: може би бунт срещу историческото време, усилие да се възстанови целостта на това историческо време, обременено с човешки опит, вътре в космическото време, което е циклично и безкрайно. Във всеки случай си струва да се отбележи, че творчеството на двама от най-значителните писатели на нашето време — Т. С. Елиът и Джеймс Джойс е проникнато в цялата си дълбочина от носталгия по мита за вечното повторение и в крайна сметка — от мита за унищожението на времето. Може да се предвиди също, че колкото повече се засилва страхът от историята, колкото по-несигурно става съществуването, зависещо от историята, толкова повече ще отслабва доверието в позициите на историцизма. И в един момент, ако си представим, че историята успее да унищожи целия човешки род — нещо, което досега не са постигнали нито Космосът, нито човекът, нито случаят, — то тогава може би ще станем свидетели на един отчаян опит да се забранят „историческите събития“, като се възвърнат човешките общества в хоризонта на архетипите и тяхното повторение (но като наложен този хоризонт ще е изкуствен). С други думи, възможно е да си представим една не много отдалечена епоха, когато, за да оцелее, човечеството ще се види принудено да спре да „прави история“ в смисъла, в който е започнало да я прави от времето на първите империи, ще се задоволи да повтаря предписаните архетипни жестове и ще положи всички усилия да забрави като незначителен и опасен всеки спонтанен жест, който би рискувал да има „исторически“ последици. Би било дори любопитно да се сравни аисторическото решение на бъдещите общества с райските или есхатологичните митове за Златния век в началото или края на света. Но като си запазваме правото да продължим другаде тези разсъждения, нека сега се върнем на нашия проблем: положението на историческия спрямо архаичния човек; и така да се
