— Неразумно — каза старият жрец.
— Знам.
Бродникът на духа поклати глава.
— Не само заради предстоящата война. За да стигнете до Ейрън, трябва да прекосите Пан’поцун Одан, да минете през Свещената пустиня Рараку. А от Рараку ще дойде вихрушката на Апокалипсиса. И нещо повече, ще има сливане.
Фидлър присви очи. „Соултейкън денрабъ.“
— Като при събиране на асцендентни сили?
— Точно така.
— Какво ще ги привлече?
— Портал. Пророчеството за Пътя на Ръцете. Соултейкън и д’айвърси. Портал, обещаващ… нещо. Привлича ги като свещ нощни пеперуди.
— Че защо превъплъщенци изобщо ще проявяват интерес към портал на Лабиринт? Едва ли са някакво братство, нито използват магьосничество в някакъв по-сложен смисъл.
— Забележително дълбоко познание за един войник.
Фидлър се намръщи.
— Войниците винаги ги подценяват. Не съм преживял тези петнадесет години в имперски войни със затворени очи. Императорът се сблъска и с Трийч, и с Риландарас пред стените на Ли Хенг. Бях там.
Бродникът на духа на Танно сведе извинително глава.
— Нямам отговори на въпросите ви — промълви той. — Всъщност не мисля, че дори соултейкън и д’айвърс са съвсем наясно към какво се стремят. Като сьомгите, които се връщат във водите, където са родени, те действат по инстинкт, по вътрешен подтик и само смътно усещане за нещо обещано. — Сплете пръсти пред себе си. — Между превъплъщенците не съществува никаква цялост. Всеки е сам за себе си. Пътят на Ръцете… — поколеба се, преди да продължи — е може би средство към асцендентство, извисяване към върховната власт… за победителя.
Фидлър вдиша — бавно и треперливо.
— Асцендентството означава власт. Властта означава контрол. — Вгледа се в светлокафявите очи на жреца. — Ако някой превъплъщенец постигне асцендентство…
— Господство над собствения му вид, да. Такова събитие би имало… тежки последствия. Във всеки случай, приятелю, пустинните земи изобщо не могат да се нарекат безопасно място, но през следващите месеци Одан ще се превърне в място на див ужас, това поне го знам със сигурност.
— Благодаря ви за предупреждението.
— Но то все пак няма да ви разколебае.
— Боя се, че не.
— В такъв случай на мен се пада честта да ви предложа някаква защита в предстоящото ви пътуване. Капитане, ще бъдете ли така добър?
Ветеранът стана и излезе.
— Един осъден на смърт войник — заговори след малко старият жрец, — който рискува живота си, за да се върне в сърцето на Империята, която го е осъдила на смърт. Необходимостта трябва да е голяма.
Фидлър само сви рамене.
— Подпалвачите на мостове се помнят тук, в Седемте града. Прокълнато име, но въпреки това буди възхищение. Вие бяхте войници на честта, сражаващи се в една безчестна война. Казват, че полкът ви е бил закален сред зноя и опърлените камънаци на Свещената пустиня Рараку, в преследване на ротата магьосници на Фалах’д. Там сте изгорили мостовете към миналото си. Това е история, която бих искал да чуя някой ден, за да може да се пресътвори в песен.
Фидлър се ококори. Заклинанията на един Бродник на духа се изпяваха, без да е нужен никакъв друг ритуал. Казваха, че силата на една песен на жрец на Танно е неизмерима. Сапьорът се зачуди какво ли ще донесе на Мостоваците едно такова творение.
Бродникът на духа на Танно като че ли разбра премълчания въпрос, защото се усмихна.
— Никой досега не се е опитвал да сътвори такава песен. В една песен на Танно се съдържа потенциал за асцендентство, но възможно ли е да се възвиси цял полк? Наистина въпрос, който заслужава отговор.
Фидлър въздъхна.
— Да имах време, щях да ви разкажа цялата история.
— Би ни отнело само един миг.
— Какво означава това?
Старият жрец вдигна дългопръстата си сбръчкана ръка.
— Ако ми позволите да ви докосна, ще науча историята ви.
Сапьорът се стегна.
— А — въздъхна Бродникът на духа, — боите се, че ще проявя немарливост към личните ви тайни.
— Боя се, че притежанието им ще застраши живота ви. Не всички мои спомени са толкова благородни.
Старецът килна глава и се засмя.
— Ако всички бяха благородни, приятелю, щяхте да заслужавате този халат повече от мен. Е, простете ми за дръзката молба.
Капитан Турка се върна с малко ковчеже от олющено дърво с пясъчен цвят. Сложи го на масата пред господаря си, а той вдигна капака и бръкна вътре.
— Някога Рараку е била море — заговори жрецът на Танно. Извади една избеляла раковина. — Такива останки могат да се намерят в Свещената пустиня, стига да знаете местоположението на древните брегове. Освен съхранената в нея песен на спомените, вътре са вложени и други песни. — Вдигна глава и погледна Фидлър в очите. — Моите песни на чародейната сила. Моля ви, приемете този дар, като благодарност, че спасихте живота и честта на моите внучки.
Старият жрец положи раковината в ръцете му и Фидлър се поклони.
— Благодаря ви, Броднико на духа на Танно. Значи вашият дар предлага защита?
— Донякъде — отвърна с усмивка жрецът. И стана от столчето си. — Няма да ви задържаме повече, Подпалвачо на мостове.
Фидлър бързо се надигна.
— Капитан Турка ще ви изпрати до изхода. — Старецът пристъпи и сложи ръка на рамото на Фидлър. — Бродникът на духа Кимлок ти благодари.
Навън, в градината, прохладният влажен въздух се лепна по капките пот, избили по челото на Фидлър.
— Кимлок — промърмори той под нос.
— Първият му гост от единадесет години — изсумтя Турка. — Даваш ли си сметка каква чест ти беше оказана, Подпалвачо на мостове?
— Очевидно — отвърна сухо Фидлър — цени своите внучки. Единадесет години, казваш? Значи последният му гост трябва да е бил…
— Върховен юмрук Дужек Едноръкия, от империята Малазан.
— В преговори за мирната капитулация на Каракаранг, Свещения град на култа на Танно. Кимлок твърдеше, че може да унищожи малазанските армии. До крак. Но ето, че капитулира и сега името му е станало легендарно покрай празните закани.
— Той отвори портите на града, защото цени живота над всичко друго — изсумтя Турка. — Прецени вашата империя и разбра, че смъртта на хиляди души не означава нищо за нея. Малазан трябваше да получи каквото иска, а той искаше Каракаранг.
Фидлър отвърна с горчива гримаса.
— И ако това означаваше да хвърлим Т’лан Имасс срещу Свещения град — за да направят онова, което направиха в Ейрън — щяхме да направим точно това. Съмнявам се, че дори чародейството на Кимлок щеше да може да спре Т’лан Имасс.
Застанаха пред портата. Турка я отвори. В тъмните му очи се четеше стара болка.
— Както направи Кимлок. Касапницата при Ейрън разкри безумието на Империята…
