— Дотук, Калам Мекхар.
Калам се изплю на земята и изръмжа.
— Мебра, мислиш ли, че не познавам гласа ти? Отровен ризан като тебе никога не отива далече от гнездото си, така че не ми беше трудно да те намеря, а да те проследя беше още по-лесно.
— Имам важна работа тук — изръмжа Мебра. — Защо си се върнал? Какво искаш от мен? Дългът ми е към Подпалвачите на мостове, но тях вече ги няма.
— Дългът ти е към мен — каза Калам.
— И когато следващото малазанско псе със знака с горящия мост ме намери, може да каже, че и на него съм длъжен? И следващият, и по-следващият? О, не, Кал…
Убиецът скочи на прага преди Мебра да го е усетил, хвърли се в тъмното, едната му ръка безпогрешно се стрелна напред и стисна шпионина за гърлото. Мъжът изхриптя, краката му се подгънаха, а Калам го надигна и го блъсна в стената. Задържа го там, с върха на ножа, притиснат под гръдната кост. Нещо падна от стиснатия юмрук на шпионина, плъзна се между двамата и тупна в краката им. Калам не погледна надолу — очите му останаха приковани в Мебра.
— Дългът — изсъска той.
— Аз съм човек на честта — изпъшка шпионинът. — Плащам си дълговете! Плащам и твоя!
Калам се ухили.
— Ръката, която току-що хвана камата на колана ти, по-добре да си остане там, Мебра. Виждам всичко, което се каниш да направиш. Тук, в очите ти. Сега погледни в моите. Какво виждаш?
Дъхът на Мебра се учести. Пот закапа от челото му.
— Милост.
Калам повдигна вежди.
— Грешиш фатално…
— Не, не! Аз помолих за милост, Калам! В очите ти виждам само смърт! Моята смърт! Ще изплатя дълга си, приятелю. Знам много — всичко, което трябва да знае Юмрукът! Мога да поднеса Ерлитан в ръцете му…
— Не се съмнявам — каза Калам, отпусна гърлото му и отстъпи. Мебра се свлече по стената и се сви на пода. — Но Юмрука го остави на собствената му съдба.
Шпионинът вдигна глава и очите му блеснаха лукаво.
— Ти си осъден. Не искаш да се върнеш в прегръдката на Малазан. Отново си наш, от Седемте града, Калам, Седемте да те благословят дано!
— Трябват ми знаците, Мебра. Да мина безопасно през Одан.
— Та ти ги знаеш…
— Символите са се наплодили. Знам старите, а с тях първото племе, което ме намери, ще ме убие.
— Ще минеш здрав и читав само с един символ, Калам. През цялата шир на Седемте града, кълна ти се.
Убиецът отстъпи назад.
— Какъв е той?
— Ти си чедо на Дрижна, воин на Апокалипсиса. Направи жеста на Вихъра — помниш ли го?
Калам кимна колебливо.
— Все пак видях много повече. Много нови символи. За тях какво ще ми кажеш?
— Сред облака от скакалци има само един — отвърна Мебра. — Как можехме иначе да държим слепи Червените мечове? Моля те, Калам, трябва да си вървиш. Дългът ти е изплатен…
— Ако си ме измамил, Адефон Бен Делат ще го разбере. Кажи ми, можеш ли да се спасиш от Бързия Бен, ако разтвори Лабиринтите си?
Онемял и с пребледняло като лунната светлина лице, Мебра поклати глава.
— Значи Вихърът?
— Да. Кълна се в Седемте.
— Стой на място — заповяда Калам, пристъпи напред, наведе се и взе предмета, изпуснат преди малко от Мебра. Усети как шпионинът затаи дъх и се усмихна.
— Може би ще взема това с мен, като залог.
— Моля те, Калам…
— Млъкни. — Държеше увита в муселин книга. Смъкна мръсната дрипа. — В името на дъха на Гуглата! — прошепна Калам. — От складовете на Върховния юмрук в Ейрън… в ръцете на един шпионин ерлий. — Погледа Мебра в очите. — Знае ли Пормквал за кражбата на това, което ще отприщи Апокалипсиса?
Дребният мъж се ухили и острите му, покрити със сребро зъби лъснаха в тъмното.
— На тоя глупак можеш да му измъкнеш копринената възглавница изпод главата и пак няма да разбере. Виж, Калам, ако вземеш това като залог, всеки воин на Апокалипсиса ще те подгони. Святата книга на Дрижна е освободена и трябва да се върне в Рараку, където Пророчицата…
— Ще вдигне Вихъра — довърши Калам. Древният том тежеше в ръцете му като гранит. Подвързията му от кожа на бедерин беше оцапана и олющена, страниците от овча кожа между дебелите корици миришеха на лой и мастило от кръв. А по тези страници бяха изписани… безумни слова. А в Свещената пустиня чакаше Ша’ик, Пророчицата, обещаната водачка на бунта… — Ще ми кажеш последната тайна, Мебра, онази, която носачът на тази книга трябва да знае.
Очите на шпионина се разшириха тревожно.
— Това не може да е твоят залог, Калам! Мен вземи вместо книгата, моля те!
— Аз ще я занеса в Свещената пустиня Рараку — заяви Калам. — Лично ще я връча в ръцете на Ша’ик и това ще плати преминаването ми, Мебра. И ако забележа каквато и да било измяна, ако видя само един войник на Апокалипсиса по дирите ми, Книгата е унищожена. Разбра ли ме?
Мебра примига и кимна вдървено.
— Трябва да яздиш жребец с цвета на пясъка, кръвта ви да е слята. Трябва да носиш червена телаба. Всяка нощ трябва да заставаш с лице по пътя си, на колене, и да развиеш Книгата, и да призовеш Дрижна — това и нищо повече, нито дума повече, защото богинята на Вихъра ще чуе и всички следи от пътя ти ще се заличат. Трябва да изчакаш един час в мълчание, а после — отново да увиеш книгата. Никога не трябва да я излагаш на слънчева светлина, защото часът на пробуждането на Книгата е даден на Ша’ик. Сега ще ти повторя тези указания…
— Няма нужда — изръмжа Калам.
— Ти наистина ли си осъден?
— Това, което направих, не е ли достатъчно доказателство?
— Предай Книгата на Дрижна в ръцете на Ша’ик и името ти ще се възпява в небесата вовеки, Калам. Предадеш ли каузата, името ти ще се носи като храчка от вятъра.
Убиецът загърна Книгата в муселиновия плат и я пъхна под ризата си.
— Казахме си каквото трябваше.
— Седемте да те благословят, Калам.
Калам изсумтя в отговор, пристъпи към изхода и огледа навън. Не видя никого под лунната светлина и предпазливо се шмугна през отвора.
Все така свит до стената, Мебра го гледаше, докато не се скри от погледа му. Напрегна се, за да чуе стъпките на Калам по камъни, тухли и срутена зидария, но не чу нищо. Шпионинът изтри потта от челото си, отпусна отново глава на студения камък и затвори очи.
След няколко минути чу стържене на броня при входа на кулата.
— Видя ли го? — попита Мебра, без да отваря очи.
Един нисък глас избоботи:
— Лостара го следи. Книгата у него ли е?
Тънките устни на Мебра се извиха в усмивка.
— Не беше гостът, когото очаквах. По-неочакван гост не бих могъл и да си представя. Това беше Калам Мекхар.
— Подпалвачът на мостове? Гуглата да те целуне дано, Мебра — ако знаех, щяхме да го съсечем преди да е направил и една стъпка извън тая кула.
— Ако се бяхте опитали — отвърна Мебра, — сега ти, Аралт и Лостара щяхте да поите с кръвта си
