„Ех, Икариум. Скоро ще се събудиш, а аз ще продължавам да скърбя и ще те карам да се чудиш… Скръбта ми започва с теб, приятелю, заради изгубените ти спомени — спомени не за ужас, а за дарби, дадени ти толкова леко… Толкова много мъртъвци… как да отговориш на това? Как би отговорил ти, Икариум?“
Момчето седеше все така наведено над кучето. Двата чифта ботуши бавно скърцаха към колата. Сторми се качи на капрата и колата се люшна. Геслер се качи откъм стърчишката.
Младежът вдигна глава.
— Намерихте ли го, Геслер? Сторми намери ли го?
— Не. За малко помислихме, че… Но не е. Не е тук, момче. Време е да се връщаме в Ейрън.
— Кралицата да го благослови — промълви момчето. — Значи винаги има шанс.
— Да, Трут. Знае ли човек. Знае ли човек.
Момъкът, Трут, отново се наведе над кучето.
Маппо бавно се обърна, погледна ефрейтора в очите, прочете ясно изписалата се в тях лъжа и кимна.
— Все пак благодарим ти, че ги прегледа — каза Геслер. — Знам, свършили са. Щеше да… щеше да е добре, ако… — Гласът му заглъхна и той сви рамене. — Искаш ли да те закараме в Ейрън?
Маппо поклати глава, слезе и застана край пътя.
— Благодаря, ефрейтор. Моят вид не е желан в Ейрън, тъй че ще откажа.
— Както искаш.
Той ги гледаше, докато обръщаха колата.
„Как ще отговориш на това?…“
Бяха се отдалечили на трийсетина крачки по пътя, когато им извика. Те спряха и Маппо затича — ровеше в движение в торбата си.
Искарал Пъст вървеше по прашната, осеяна с камъни пътека. По едно време спря и се зачеса енергично под дрипите на халата си, на едно място, после на друго, на трето. Накрая заврещя и започна да къса дрехите си.
Паяци. Стотици паяци, въртяха се във въздуха, падаха по земята и се шмугваха в цепнатини и дупки, докато Върховният жрец се мяташе като обезумял.
— Знаех си! — закрещя Искарал. — Знаех си! Покажи се! Призовавам те!
Паяците отново се появиха и затичаха по опърлената от слънцето земя.
Зяпнал, Върховният жрец залитна и загледа как хилядите твари на д’айвърс започнаха да се събират и да добиват човешка форма. След няколко мига пред него вече стоеше жилава чернокоса жена. Макар да беше с два пръста по-ниска от него, двамата смайващо си приличаха. Искарал Пъст се навъси.
— Мислиш, че си ме надхитрила? Мислиш, че не знаех, че се криеш някъде тук?
Жената се озъби.
— Надхитрих те, я! О, и как само те надхитрих! Дебелоглав идиот! Като всички данхонийци, които съм срещала! Дебелоглав идиот!
— Само една данхонийка може да каже това…
— Тъй де, че кой ще го знае по-добре!
— Как ти е името, д’айвърс?
— Могора, и съм тук при тебе от месеци. От месеци! Видях как подреди лъжливата диря — видях те как рисуваше ония ръце и лапи по камънаците! Видях те как премести оня камък в края на гората! Не съм идиотка!
— Няма да стигнеш до истинската порта! — изврещя Искарал Пъст. — Нивга!
— И не ща да я стигам!
Той присви очи и се взря в скулестото й лице. И почна да я обикаля.
— Тъй ли? Че защо пък?
Тя се завъртя, за да е с лице към него, скръсти ръце и го изгледа изпод вежди.
— Избягах от Дал Хон, за да се отърва от идиоти. Защо да ставам асцендент — за да властвам над други идиоти ли?
— Значи си истинска далхонска вещица, а? Свадлива надута зъбата кучка!
— А ти си един дърт далхонски тъпак — измамен, хитър, лукав…
— Всички тия думи са за едно и също!
— А, и още имам аз!
— Ми да ги чуем тогава.
Закрачиха по пътеката и Могора подхвана литанията си:
— Лъжлив, коварен, крадлив, лукав…
— Това го каза вече!
— Е, и к’во? Лукав, хлъзгав, гаден…
Огромният немрящ дракон се надигна безшумно от мястото, където бе кацнал, горе на платото, разпъна криле и те блеснаха под слънчевата светлина, макар прозрачните ципи да размътиха цвета, който ги прониза. Черните плоски очи се взряха в самотната фигура, тътреща се към стръмнината.
Беше само за миг. После древният Лабиринт се разтвори пред зареялото се същество, погълна го и изчезна.
Искарал Пъст и Могора позяпаха още миг цветното петно високо в небето. На лицето на Върховния жрец се изписа крива усмивка.
— Е, не си се излъгал, нали? Дошъл си да вардиш истинската порта. Нивга не забравяш задълженията си, Т’лан Имасс. Вие, Заклинателите на кости, ще ме побъркате с вашите тайни!
— Ти си се родил побъркан — измърмори Могора.
Без да й обърне внимание, той продължи да говори на изчезналия вече дракон.
— Какво, кризата отмина, нали? Можеше ли да я задържиш? Срещу всички ония твои дечица? Не и без Искарал Пъст, о, не! Не и без мен!
Могора се изсмя пренебрежително. Той я изгледа ядосано и заситни напред. Спря под единствения прозорец, зейнал високо в кулата, и запищя:
— У дома съм си! У дома!
Думите тъжно отекнаха и заглъхнаха.
Върховният жрец на Сянка заподскача възбудено и продължи този безумен танц цяла минута, после — втора. Могора го гледаше, вдигнала вежди.
Най-сетне от прозореца се показа малка кафява глава и надникна надолу.
Оголените зъби можеше да минат и за усмивка, но Искарал Пъст не можеше да е сигурен. В това точно никога не можеше да е сигурен.
— О, я виж — измърмори Могора. — Един от раболепните ти поклонници.
— Колко си смешна!
— Не съм смешна, ами съм гладна. Сега, като го няма Слуга, кой ще приготвя манджите?
— Ти ами, кой друг.
Тя се запени от яд. Искарал Пъст я заслуша с усмивка. „Ах, как се радвам, че не съм си загубил чара…“
Огромният фургон стоеше сред облак прах край пътя. Конете още не можеха да превъзмогнат ужаса си, тъпчеха на място и мятаха глави.
Двете високи до коляно същества се смъкнаха от фургона и заситниха с кривите си крака към пътя, изпънали настрана дългите си ръце. Външно приличаха на бок’арала, с малки сбръчкани личица и примижали срещу блясъка на слънцето очи.
Но говореха на дару.
— Сигурен ли си? — попита по-ниският от двамата.
Другият изръмжа отчаяно:
— Аз съм свързаният, нали? Не ти, Ърп, не ти. Барук не е такъв глупак, че да поиска от теб нещо друго
