— Нарекла си я Фелисин, нали?
— Да. — Тя извърна глава и погледна незрящите му очи. — Името е чудесно, нали? Крие в себе си… обещание за щастие. Свежа невинност, каквато родителите искат да видят в детето си…
— Не знам.
Тя видя как сълзите се затъркаляха по набръчканите му татуирани страни. Не я трогнаха, ала разбра, че думите му не бяха изречени като обвинение. „Само тъга.“
— О, Хеборик. Не си струва да скърбим.
Ако беше помислила за миг, преди да изрече тези думи, щеше да се сети, че те повече от всичко ще прекършат стареца. Той сякаш рухна пред очите й, целият потръпна. Тя посегна с ръка, която Хеборик не можеше да види, посегна и почти го докосна, после я отдръпна — и още докато го правеше, разбра, че мигът на изцелението е изгубен.
„Съжаления? Много. Безкрай.“
— Ша’ик! Виждам богинята в очите ти! — Триумфалният вик бе на Камъст Релой; лицето му беше светнало, макар и разкривено от напрежение. Тя не обърна внимание на мага, очите й се приковаха в Корболо Дом. „Половин напанец. Напомня ми за стария ми възпитател, чак до хладното презрение, изписано на лицето му. Е, този човек няма на какво да ме учи.“ Около двамата се бяха струпали главатарите на разните племена, верни на каузата. Някакво стъписване се бе изписало на лицата им, много близко до ужас. Вече се виждаше и още един ездач, възседнал невъзмутимо някакво муле и облечен с копринения халат на жрец. Само той изглеждаше невъзмутим и Ша’ик потръпна от тревога.
Леоман стоеше малко встрани от множеството. Ша’ик вече бе усетила мрачното напрежение, надигащо се между пустинния воин и Корболо Дом, ренегата Юмрук.
Излезе на билото — Хеборик беше до нея — и видя какво се простира отвъд него. Най-близо под хълма беше разрушеното село — няколко пръснати, димящи още къщи, мъртви коне и мъртви войници. Каменната арка, входът на Ейрънския път, беше почерняла от пушеците.
Пътят се изпъваше с равен наклон на юг. Дърветата от двете страни…
Ша’ик подкара коня си напред. Хеборик тръгна с нея, мълчалив и изгърбен, и разтреперан от студ въпреки жегата. Леоман подкара от другата й страна. Стигнаха до Ейрънската порта и спряха.
Групата мъже ги последва мълчаливо.
Камъст Релой заговори — със съвсем лек трепет в гласа:
— Виждаш ли какво остана от тази горда порта? Ейрънската порта на Малазанската империя вече е Порта на Гуглата, Пророчице. Разбираш ли значението на това? Виждаш ли…
— Тишина! — изръмжа Корболо Дом.
„Тишина, да. Нека тишината разкаже своето.“
Минаха под хладната сянка на арката и стигнаха до първите дървета, до първите подути, гниещи тела, приковани на тях. Ша’ик спря.
Съгледвачите на Леоман се връщаха. След малко стигнаха до тях и дръпнаха юздите.
— Докладвай — отсече Леоман.
Изгледаха ги четири пребледнели лица, после единият заговори:
— Все същото. Над три левги — докъдето можахме да видим. Те са… те са хиляди.
Хеборик подкара коня си настрана, спря го под едно от дърветата и примижа нагоре към най-близкото тяло.
Ша’ик мълча дълго. После, без да се обръща, рече:
— Къде ти е армията, Корболо Дом?
— На лагер пред града…
— Не си успял да завземеш Ейрън значи.
— Да, Пророчице. Не успяхме.
— А адюнкта Тавори?
— Флотата е стигнала в залива, Пророчице.
„Как ще приемеш това, сестрице?“
— Тези глупци се предадоха — заговори Корболо Дом и гласът му издаде неверието му. — По заповед на Върховен юмрук Пормквал. И това е новата слабост на Империята — същото, което уж беше сила: войниците се подчиниха на командата. Империята загуби най-великите си пълководци…
— Нима? — Най-сетне тя се обърна към него.
— Колтейн беше последният от тях, Пророчице — увери я Юмрукът-ренегат. — Новата адюнкта е без опит — благородничка, Гуглата ми е свидетел. Кой ще я съветва? Седма я няма. Армията на Пормквал я няма. Тавори разполага с армия от новобранци. Императрицата сигурно си е загубила ума, Пророчице, да си въобразява, че тази знатна пикла ще си възвърне Седемте града.
Тя му обърна гръб и се загледа на юг по Ейрънския път.
— Изтеглете си армията, Корболо Дом. Включете я към силите ми, тук.
— Пророчице?
— Апокалипсисът има само един пълководец, Корболо Дом. Правете каквото ви казвам.
„И тишината отново казва своето.“
— Разбира се, Пророчице — най-сетне процеди през зъби ренегатът.
— Леоман.
— Пророчице?
— Хората ни да вдигнат стана тук. Разпореди се да заровят мъртъвците в равнината.
Корболо Дом се окашля.
— И след като се прегрупираме… какво предлагате да направим след това?
„Предлагате?“
— Ще се срещнем с Тавори. Но времето и мястото ще е по мой избор, не по неин. — Помълча за миг и добави: — Връщаме се в Рараку.
Пренебрегна виковете им на изненада и неверие, пренебрегна въпросите, които й заподхвърляха, въпроси, преминали бързо в настоявания. „Рараку… сърцето на новопридобитата ми сила. Ще ми е нужна нейната прегръдка… ако искам да надвия този страх… този ужас… от сестра ми. О, Богиньо, насочи ме…“
Протестите, неполучили отговор, бързо заглъхнаха. Надигна се вятър, застена през портата зад тях.
Гласът на Хеборик го надмогна.
— Кой е това? Нищо не мога да видя. Нищо не усещам. Кой е този човек?
Дебелият облечен в коприна жрец най-сетне проговори:
— Един старец, Безръки. Войник, нищо повече. Един от десетте хиляди.
— Ти… ти… — Хеборик бавно се обърна и млечносивите му очи блеснаха. — Ти чу ли божия смях? Някой тук чу ли божия смях?
Джисталският жрец килна глава.
— Уви. Чувам само вятъра.
Ша’ик изгледа намръщено Хеборик. Изведнъж беше станал толкова малък.
После обърна коня.
— Време е да тръгваме. Чухте заповедите ми.
Хеборик остана последен, свит безпомощно в седлото и зяпнал нагоре към някакъв труп, който не му говореше нищо. Смехът в главата му не секваше, смехът, яхнал вятъра, който фучеше през Ейрънската порта зад гърба му.
„Какво не трябва да видя? Ти ли този път наистина ме заслепи, Финир? Или е скръбният непознат, стаен мълчаливо в душата ми? Някоя жестока шега ли е това… или проява на милост?“
„Виж какво стана с твоя блуден син, Финир, и знай — този път по-сигурно от всякога, — че искам да се върна у дома.“
„Искам да се върна у дома.“
Командир Блистиг стоеше на парапета и гледаше как адюнктата и свитата й бавно се изкачват по широките каменни стъпала към портата на двореца точно под него. Не беше толкова възрастна, колкото би предпочел, но дори от това разстояние можеше да долови нещо от онази твърдост, за която толкова се
