нужен. За Дужек Тайсхрен е… как го казват вашите войници… ашикът в дупката.
Калам помълча дълго. Единствените звуци в залата бяха от собствения му дъх и бавното, но неизменно капене на кръвта му по плочите. После каза:
— Остават и по-старите престъпления… — Убиецът се намръщи. „Единствените звуци…“
— Убийството на Келанвед и на Танцьора? Да, аз сложих край на тяхното управление на Малазанската империя. Узурпирах трона. Най-жестока измяна всъщност. Една империя е нещо по-голямо от който и да е смъртен.
— В това число и от теб.
— В това число и от мен. Една империя налага собствените си нужди, налага исканията си в името на дълга — и точно това бреме ти, като войник, със сигурност го разбираш. Познавах тези двама мъже много добре, Калам — нещо, което ти не можеш да твърдиш. Отвърнах на една необходимост, която не можех да избегна, с неохота и с болка. Оттогава съм допускала и други, тежки прегрешения… длъжна съм да живея с тях…
— Дасем Ълтър…
— Беше съперник. Амбициозен мъж, заклел се в Гуглата. Не можех да рискувам гражданска война, затова първа нанесох удара. Избягнах гражданската война и нямам угризения за това.
— Изглежда — промърмори сухо убиецът, — си се подготвила. — „О, и още как.“
След миг тя продължи.
— Така че, ако сега тук седеше Дасем Ълтър вместо мен… кажи ми, Калам, смяташ ли, че той щеше да ти позволи да се приближиш толкова? Смяташ ли, че той щеше да се опита да се разбере с теб? — Помълча няколко мига, преди да продължи: — Изглежда, усилията ми да скрия посоката на гласа ми се провалиха, защото стоиш с лице към мен. Три, може би четири крачки, Калам, и можеш да сложиш край на царуването на императрица Ласийн. Какво избираш?
Усмихнат, Калам намести дръжката на ножа в дясната си ръка. „Добре. Ще продължа играта.“
— Седемте града…
— Ще им се върне тъпкано — прекъсна го тя рязко.
Убиецът неволно вдигна вежди, доловил гнева в гласа й. „Какво пък. Човек никога не знае. Императрице, нямаш повече нужда от илюзиите си. Гонитбата свърши.“ Прибра ножа в канията.
И се усмихна доволно, щом я чу как ахна.
— Императрице.
— Аз… признавам, че съм малко смутена…
„Не допусках, че преструвките са едно от силните ти качества, Ласийн…“
— Можеше да помолиш да пощадя живота ти. Можеше да предложиш още основания, още оправдания. Но ти ми говори не със своя глас, а с гласа на империята. — Обърна й гръб. — Скривалището ти е в пълна безопасност. Тръгвам си…
— Почакай!
Той спря и пак вдигна вежди, изненадан от колебливостта, внезапно появила се в гласа й.
— Нокътят… Нищо не мога да направя… не мога да ги отзова.
— Знам. Те сами се оправят със своите.
— Къде ще отидеш?
Калам се усмихна в мрака.
— Увереността ти в мен ме ласкае, императрице. — Поведе жребеца към вратата, спря и се обърна за последен път. — Искаш да ме попиташ дали ще те потърся отново? Отговорът е „не“.
Майнала покриваше входа — стоеше на няколко крачки встрани. Насоченият към вратата арбалет не трепна.
— Е? — попита го тя настойчиво.
— Какво?
— Чух гласове и… мъртва ли е? Уби ли я?
„Убих… призрак може би. Не, плашило с облика на Ласийн. Един убиец не бива никога да вижда лицето зад маската на жертвата.“
— Нищо няма в оная зала освен измама и лъжа. Тук приключихме, Майнала.
Очите й блеснаха.
— След всичко това… измама и лъжа? Та ти премина през три континента, за да го направиш!
Той сви рамене.
— В природата ни е, нали? Непрекъснато се вкопчваме в глупавата вяра, че има прости решения. Да, очаквах драматичен, хубав сблъсък — блясък на чародейства, леене на кръв. Исках един заклет враг да загине от ръката ми. Но вместо него… — Избухна в смях. — Вместо това имах среща със смъртна жена, повече или по-малко… — Тръсна глава. — Все едно, железният юмрук на Нокътя е пред нас.
— Страхотно. И какво ще правим?
Калам се ухили.
— Много просто — чак до проклетото им от Гуглата гърло.
— Най-тъпата идиотщина, която съм чувала!
— Естествено. Хайде.
Неестественият мрак в старата Голяма зала бавно се разсея. И в един от ъглите се видя стол, на който седеше съсухрен труп. Оределите бели кичури коса леко се полюшваха от тихия полъх, устните се бяха изпънали назад, в очните кухини зееха две бездънни ями.
До задната стена се отвори Лабиринт и от него пристъпи висок слаб мъж, загърнат в тъмнозелено наметало. Спря по средата на залата, погледна към двойната врата отсреща, после се обърна към трупа на стола.
— Е?
Гласът на императрица Ласийн се изтръгна от мъртвешките устни.
— Вече не е заплаха.
— Сигурна ли сте, императрице?
— В един момент от разговора ни Калам разбра, че не съм тук в плът, че ще трябва да продължи лова си. Изглежда обаче думите ми му въздействаха. В края на краищата той не е лишен от разум. Сега бих те помолила да отзовеш преследвачите си.
— Това вече го обсъдихме — знаете, че е невъзможно.
— Не искам да го изгубя, Топър.
Той се изсмя дрезгаво.
— Казах, че не мога да отзова ловците си, императрице — да не би да го разбирате в смисъл, че очаквате наистина да успеят? Дъх на Гуглата, самият Танцьор би се поколебал, преди да нападне Калам Мекхар. По-добре погледнете на тази ужасна нощ като на отдавна очаквано разчистване на слабите елементи в братството…
— Много великодушно от твоя страна.
Той се усмихна кисело.
— Тази нощ получихме доста сериозни уроци, императрице. Има над какво да се замислим. Освен това си имам жертва, върху която да излея безсилието си.
— Перла. Твоят фаворит.
— Вече не ми е фаворит.
В тона на Ласийн се прокрадна предупреждение.
— Вярвам, че ще се оправи, след като му обясниш някои неща, Топър.
Той въздъхна.
— Да. Но засега ще го оставя да се поизпоти… и да смята Калам за най-тежкия урок. Известно унижение винаги е от полза, както съм казвал винаги. Не сте ли съгласна, императрице?
— Императрице?
„Говоря на труп. Ех, Ласийн, това най-много харесвам у теб — ненадминатата ти способност да накараш човек да се задави в собствените си думи…“
