— Просто се дръж здраво — изръмжа тя през рамо. — Не са толкова стръмни.
„Не са толкова стръмни? Копитата на Финир да…“
Жребецът се понесе напред. Преди копитата му да изчаткат в камъка обаче, светът се измести и се превърна в безформено сиво. Жребецът изцвили и се изправи на задните си крака, но беше късно. Лабиринтът ги погълна.
Копитата под тях изчаткаха дивашки, Калам изхвърча от седлото, натресе се в някаква стена и се смъкна като дрипа по нея. Лъскавият под се надигна да го посрещне и изби въздуха от дробовете му. Арбалетът изхвърча от ръцете му и изтропа някъде в тъмното. Той изохка и бавно се надигна.
Бяха се озовали в някакъв мухлясал коридор и жребецът изобщо не беше доволен. Таванът беше висок, с цял разтег над вдигналия се на задните си крака кон. Майнала беше успяла някак да се задържи на седлото. Мъчеше се да укроти животното и след няколко мига успя.
Калам изпъшка и се изправи.
— Къде сме? — изсъска Майнала, докато оглеждаше дългия пуст коридор.
— Ако не греша, в Твърдината на Мок — измърмори убиецът и си прибра арбалета. — Императрицата знае, че идваме — изглежда, я е обзело нетърпение…
— В такъв случай, Калам, все едно че сме мъртви.
Права беше, затова той не каза нищо, а само пристъпи покрай коня и огледа вратите в другия край.
— Мисля, че сме в Старата цитадела.
— Това поне обяснява прахта — макар че мирише на конюшня.
— Не е за чудене — половината от тази сграда е превърната точно в това. Главната зала си стои обаче. — Той кимна към двукрилата врата. — Там.
— Други подстъпи няма ли?
Той поклати глава.
— Нищо не е останало. Задната й врата ще е Лабиринт, тъй или иначе.
Майнала изсумтя и се смъкна от седлото.
— Мислиш ли, че ни наблюдава?
— С магия? Може би… Чудиш се дали знае за теб? — Поколеба се за миг и й подаде арбалета. — Да се направим, че не знае. Стой тук — аз ще вляза с жребеца.
Тя му кимна и зареди оръжието.
Калам я изгледа.
— Как, в името на Гуглата, се озова тук все пак?
— С най-бързия търговски кораб, един ден след „Рагстопър“. Този кон си беше съвсем на място между расовите на Пормквал. Единственото по-неприятно беше, че се наложи да преплуваме залива. Не искам да го повтарям. Никога.
Убиецът се облещи.
— Дъх на Гуглата! Но защо?
— Може ли да си толкова задръстен, Калам? — изръмжа тя. — Все едно, да не би да съм сбъркала нещо?
За някои прегради Калам така и не бе допускал, че могат да рухнат толкова бързо. Толкова бързото им разпадане го остави без дъх.
— Е, добре. Но държа да ти го кажа: може да съм всичко друго, но не и хитрец.
Тя вдигна вежда.
— Можеше и да ме излъжеш.
Калам отново се обърна към вратата. Беше въоръжен само с един нож и беше загубил твърде много кръв. „Едва ли съм в най-добрата форма за убийство на императрица, но трябва да опитам…“ Без повече думи хвана юздите на жребеца и го поведе към двукрилата врата. Копитата зачаткаха шумно по камъка.
Опря длан в дървото. Зацапаните дъски бяха запотени. „От другата страна има заклинание. Мощно заклинание.“ Погледна през рамо към Майнала, застанала на десет крачки от него, и бавно поклати глава.
Тя сви рамене и надигна арбалета.
Той отново се обърна към вратата и стисна дръжката на лявото крило.
Бутна напред и отвори.
Посрещна го леден мастилен мрак.
— Влез, Калам Мекхар — прикани го женски глас.
Нямаше кой знае какъв избор. Нали все пак беше дошъл точно за това, въпреки че нещата накрая се заформяха не точно така, както му се искаше. Пристъпи в тъмното, жребецът влезе след него.
— Толкова стига. За разлика от Топър й Нокътя му, аз не те подценявам.
Не можеше да види нищо, а гласът сякаш идваше от всички посоки едновременно. Вратата зад него — съвсем леко открехната — малко поразсейваше тъмнината, но това не бе достатъчно: мракът поглъщаше всичко.
— Дошъл си, за да ме убиеш, Подпалвачо на мостове — заговори императрица Ласийн с хладен сух глас. — Толкова път. Защо?
Въпросът го стъписа.
Тя продължи — в гласа й се прокрадваше лека насмешка:
— Не мога да повярвам, че ти е трудно да намериш отговора, Калам.
— Преднамереното убийство на Мостоваците — изръмжа той. — Обявяването на Дужек Едноръкия за изменник. Опитите за убийство на Уискиджак, на самия мен и на останалите от Девети взвод. Предишните изчезвания на хора. Възможно съучастие в смъртта на Дасем Ълтър. Убийството на Танцьора и Императора. Некомпетентност, невежество, предателство… — И спря, за да не изброява дългия си списък.
Императрица Ласийн дълго мълча, после каза тихо:
— И ти ще си моят съдия. И екзекутор.
— Точно така.
— Имам ли право на самозащита?
Калам се озъби. Гласът идваше отвсякъде — отвсякъде, освен от едно място, чак сега го забеляза: от ъгъла вляво от него, на не повече от четири крачки.
— Можеш да пробваш, императрице.
„Дъх на Гуглата, едва стоя на краката си, а тя почти сигурно си има прегради. Както казва Бързия Бен, когато нямаш нищо, блъфирай…“
Ласийн заговори по-твърдо:
— Усилията на Върховния маг Тайсхрен в Дженабакъз бяха в грешна посока. Избиването на Мостоваци не влизаше в намеренията ми. С твоя взвод беше една млада жена, обсебена от бог, който искаше да ме убие. Адюнкта Лорн беше изпратена, за да се справи с нея…
— Знам това, императрице. Губиш време.
— Не гледам на него като на изгубено, след като това време може да се окаже единственото ми удоволствие в смъртния свят. Но да продължа с отговорите на обвиненията ти. Осъждането на Дужек беше временна мярка, всъщност — заблуждаващ ход. Разбрахме каква заплаха е Панион Домин. Дужек обаче беше на мнение, че сам няма да може да се справи. Трябваше от своите врагове да направим съюзници, Калам. Трябваха ни ресурсите на Даруджистан, трябваше ни Каладън Бруд с неговите риви и баргасти, трябваха ни Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Трябваше ни Пурпурната гвардия зад гърба ни. Е, на нито една от тези внушителни сили прагматизмът не й е чужд — всички успяха да разберат заплахата, която представлява за тях Панионският пророк и неговата въздигаща се Империя. Съгласих се с плана на Дужек да отхвърля него и армията му. Като „изменници“, те се отказват откъснати от Малазанската империя и нейните цели — нашият отговор, ако предпочиташ, на проблема с доверието.
Калам замислено присви очи.
— И кой друг знае за тази маневра?
— Само Дужек и Тайсхрен.
— А Върховният маг? — изсумтя той. — Каква е неговата роля във всичко това?
Долови усмивката й, когато му отвърна:
— Е, той остава зад кулисите, скрит, но е на разположение за Дужек, ако Едноръкия реши, че му е
