беше Наблюдател, на всяка цена. Онзи, който бе поел тази отговорност преди, се лиши сам от живота си. Месеци наред Икариум бродеше съвсем сам по света и заплахата беше огромна.
Думите пронизаха душата на Фидлър и го разкъсаха отвътре. „Но Маппо е убеден, че Икариум е разрушил родния му дом, избил е близките му, всички, които е познавал. Как сте могли да направите това?“
— Азатът от много време подготвяше това приношение, смъртни. — Едва сега мъжът се обърна. От тънката му уста стърчаха огромни бивни. Зеленикавата сбръчкана кожа му придаваше призрачен вид въпреки топлата светлина от огнището. Изгледаха ги очи с цвета на мръсен лед.
Фидлър се стъписа, видял нещо, в което не можеше да повярва — приликата беше толкова безпогрешна, всяка черта на това лице бе като огледална на другото. Умът му се замая.
— Синът ми трябва да бъде спрян — неговият гняв е отрова — каза джагът. — Някои отговорности стоят над приятелството, над всякакво родство дори.
— Съжаляваме — тихо промълви Апсалар. — Но задачата бе непосилна за нас, за всички, които виждате тук.
Хладните нечовешки очи я изгледаха.
— Може би си права. Мой ред е да се извиня. Но хранех толкова… надежди.
— Защо? — прошепна Фидлър. — Защо е толкова прокълнат Икариум?
Джагът килна глава, после пак се обърна към огъня.
— Ранените Лабиринти са опасно нещо. Раняването на Лабиринт е много по-опасно. Синът ми се опита да ме освободи от Азата. Не успя. И беше… увреден. Не разбра — вече никога няма да го разбере, — че аз съм доволен да остана тук. Малко места могат да се намерят във всички селения, които да предложат мир за един джагът, или по-скоро такъв мир, какъвто можем да постигнем. За разлика от вашия вид, ние копнеем за самота, защото в нея е единственото ни спасение.
Отново се извърна към тях.
— За Икариум, разбира се, тъкмо в това се крие поредната ирония. Лишен от паметта си, той не може да разбере какво го е мотивирало някога. Нищо не знае за ранените Лабиринти, нито за тайните на Азата. — Усмивката, пробягала на нечовешкото лице на джага, беше изпълнена с болка. — Той и за мен нищо не знае.
Апсалар изведнъж вдигна глава.
— Вие сте Готос, нали?
Той не й отвърна.
Фидлър погледна пейката до близката стена, изкуцука до нея и седна. Отпусна глава на топлата каменна стена и притвори очи. „Богове, всичките ни усилия са едно нищо, раните в душите ни са жалки драскотини. Благословен да си, Гугло, за твоя дар на смъртността. Не бих могъл да живея като тези асценденти… не бих могъл да изтърпя това вечно терзание…“
— Време е да си тръгвате — избоботи джагът. — Ако имате рани, до входната врата ще намерите едно ведро с вода — водата е с целебни свойства. Тази нощ гъмжи от неприятности, тъй че бъдете внимателни.
Апсалар се обърна и видя, че очите на Фидлър са пълни със сълзи. „О, Маппо, Икариум… така сплели съдбата си…“
— Трябва да тръгваме.
Той кимна и се изправи с мъка.
— Глътка вода май няма да ми дойде зле.
Крокъс оглеждаше странното място: избелелите стенни пана, резбованата пейка, каменните лавици и дървените рафтове, най-сетне — купчината свитъци на масата до стената срещу двойната врата. Въздъхна и тръгна заднешком. Бащата на Апсалар го последва.
Върнаха се в коридора и тръгнаха към изхода. Наистина имаше ведро — и дървен черпак, окачен на кука над него.
Апсалар взе черпака, гребна и го подаде на Фидлър.
Той отпи и изръмжа от болка от ужасно бързия цяр, който чак го жегна в глезена. След миг болката отшумя. Той отпусна рамене, целият плувнал в пот, и изпъшка:
— Не пий от това, освен ако наистина не си закъсала.
Апсалар закачи черпака на куката му.
Вратата се открехна само от допира й и видяха нощно небе и занемарен двор. Каменната пътека се виеше до сводестата порта. Дворът беше обкръжен от ниска каменна стена, а зад нея се издигаха жилища с плътно затворени капаци на прозорците.
— Е? — попита Крокъс и се обърна към Фидлър.
— Да. Това е Малаз.
— Адски грозен град.
— Прав си.
След като опипа глезена си и се увери, че е съвсем здрав, Фидлър отиде до портата.
Никакво движение. Никакъв звук.
— Това не ми харесва.
— Този град е докоснат от магия — каза Апсалар. — И вкусът й ми е познат.
Фидлър я изгледа с присвити очи.
— Нокътят?
Тя кимна.
Сапьорът смъкна торбата си.
— Май ще си имаме проблеми.
— Ако не ни провърви.
Той извади два пробивача.
— Сега накъде? — прошепна Крокъс.
„Проклет да съм, ако знам.“
— Да пробваме първо при кръчмата на Смайли — двамата с Калам я познаваме много добре…
Пристъпиха тихо през открехнатата порта.
Пред очите им се разгърна огромна сянка и бавно се оформи в гигантско, страховито туловище.
Фидлър понечи да стреля, но ръката на Апсалар се изпъна пред него и го спря.
— Почакай.
Демонът килна към тях дългата си муцуна и ги изгледа със сребърното си око. От раменете му се наведе друга, по-малка фигура — човешкото й лице наподобяваше чертите на чудовището.
— Здравей, Апт — каза Апсалар.
Зъбатата уста на момчето се отвори и от гърлото му излезе хриплив глас.
— Търсите Калам Мекхар.
— Да — отвърна Апсалар.
— Изкачва се към крепостта на стръмнината…
Фидлър се стъписа.
— Твърдината на Мок? Но защо?
— Може би иска да види императрицата.
Сапьорът се обърна рязко и впери очи в надвисналия над града бастион. Над ветропоказателя плющеше черно знаме.
— Гуглата да ни вземе дано, тя е тук!
— Ще ви отведем — предложи ездачът със страховита усмивка. — През Сянка… там няма Нокът.
Апсалар се усмихна и каза:
— Е, водете тогава.
Стигнаха широките каменни стъпала, водещи нагоре по стръмния скалист склон, но конят не спря, нито забави.
Калам стисна ръката на Майнала.
— Забави малко, че…
