убиец.
Лаят избухна в нощта толкова свиреп, че плъхоядът чак се разтърси.
Калам се хвърли към перилото. Видя под себе си долу в уличката мълниеносно движение и се хвърли право към него, с ножа в лявата ръка.
Още докато падаше, разбра, че с него е свършено. Самотният му преследвач си беше намерил подкрепление — още цяла една Ръка.
Заклинанието изригна нагоре и го удари като огромен юмрук. Ножът излетя от изтръпналите му пръсти. Тялото му се изви и отхвърча настрана, променило траекторията си от атаката на мага, и се натресе в каменната настилка.
Безумният лай отгоре не спираше.
Онзи, върху когото Калам искаше да скочи, се хвърли напред и двата ножа блеснаха в ръцете му. Калам изпъна крака и изрита, но мъжът ловко се извъртя. Двете остриета забърсаха ребрата на Калам, а челото на нападателя се натресе в носа му и пред очите му засвяткаха звезди.
Миг след това, докато преследвачът му се отдръпваше, след като го бе проснал на земята, и вдигаше двата ножа, върху главата му се стовари озъбено и ръмжащо черно кълбо. Острите като бръснач кучешки зъби разпраха лицето му и той изкрещя.
Калам спипа едната му китка, счупи я и измъкна ножа.
Нападателят му отчаяно мушкаше с другия нож, за да се защити от плъхояда, но без особен успех. Накрая изтърва оръжието и посегна да махне от себе си псето с ръце. Калам заби ножа в сърцето му.
Избута настрани трупа, надигна се… и видя, че е обкръжен.
— Можеш да си укротиш псето, Калам — каза една жена, явно водачката на Ръката.
Той погледна надолу — побеснялото животно не беше се спряло и кръвта швиртеше по камъните около главата и шията на нападателя.
— Уви — изръмжа Калам. — Не е мое. Макар да ми се ще да имах стотина такива зверчета. — Болката от счупения нос замъгли очите му. Сълзите, които потекоха от тях, се смесиха с кръвта, капеща от устните и брадичката му.
— О, Гуглата да го вземе дано! — Жената се обърна към един от хората си. — Убий го това проклето животно…
— Няма нужда — каза Калам, наведе се, хвана кучето за врата и го метна обратно на терасата. Плъхоядът изджавка уплашено, докато прехвърчаше през перилото, после задращи с нокти — беше се приземил благополучно.
Откъм вратата на терасата извика треперлив глас:
— Хайде, успокой се, миличко.
Калам изгледа изпод вежди водачката на Ръката.
— Е, добре. Викам да свършваме.
— С удоволствие…
Стрелата, която я прониза, я хвърли в прегръдката му и едва не наниза и самия него на разяденото острие, щръкнало между гърдите й. Четиримата останали преследвачи залегнаха. По улицата изтътнаха конски копита.
Зяпнал, Калам видя собствения си жребец — препускаше право към него, а присвита на седлото и размахала пехотинския арбалет, го пришпорваше Майнала.
Убиецът отскочи встрани за част от секундата, преди да са го стъпкали, докопа края на седлото и се метна зад Майнала. Тя тикна арбалета в ръката му.
— Прикривай ни!
Той се обърна назад, видя четиримата, които ги гонеха, и стреля. Преследвачите им пак залегнаха. Стрелата отхвърча от стената и издрънча в тъмнината.
Излязоха на някаква широка улица. Майнала обърна рязко жребеца наляво. Копитата изчаткаха и замятаха искри. Конят се понесе напред.
Пристанищният квартал на град Малаз представляваше триъгълник от тесни криви улици и посред нощ изглеждаше невъзможно да се препуска в пълен галоп наред. Следващите няколко минути Калам преживя най-безумната езда в живота си. Умението на Майнала беше главозамайващо.
След малко Калам се приведе към нея.
— Къде, в името на Гуглата, отиваме? Целият град гъмжи от Нокти…
— Знам, проклет да си!
Подкара жребеца по някакъв дървен мост. Убиецът погледна нагоре и видя горния квартал, а зад него — извисяващия се тъмен силует: стръмнината… и Твърдината на Мок на билото й.
— Майнала!
— Искаше императрицата, нали? Е, кучи сине, тя е ей там — в Твърдината на Мок!
„О! В сянката на Гуглата да затъна дано!“
Плочките поддадоха без никакъв звук. Студеният мрак погълна четиримата пътници.
Пропадането свърши изведнъж, с разтърсващия кокалите сблъсък с гладки лъскави каменни плочи.
Фидлър се надигна със стон — торбата с муниции на гърба му обаче беше непокътната. При падането бе наранил едва зарасналия си глезен и болката беше непоносима. Стисна зъби и се огледа. Останалите като че ли си бяха още цели-целенички, пъшкаха и бавно се изправяха.
Намираха се в някакво кръгло помещение, също като онова, което бяха напуснали в Треморлор. За миг сапьорът се уплаши, че просто са се върнали там, но след това подуши солта във въздуха.
— Пристигнахме — промълви той. — Скръбният дом.
— Откъде си толкова сигурен? — попита недоверчиво Крокъс.
Фидлър опипа крака си и потръпна.
— Надуших Малазкия залив… вижте колко е влажен въздухът. Това не е Треморлор, момче.
— Но може да сме във всяка друга Къща, до всеки залив…
— Може — отстъпи сапьорът.
— Ами трябва просто да проверим — разумно предложи Апсалар. — Фидлър, ти май пак си счупи глезена.
— Да. Жалко, че го няма Маппо с неговите еликсири…
— Можеш ли да ходиш? — попита Крокъс.
— Нямам друг избор.
Бащата на Апсалар пристъпи до стъпалата и погледна надолу.
— Май има някой. Виждам запален фенер.
— Страхотно — измърмори Крокъс и извади ножовете си.
— Прибери ги — каза Фидлър. — Или сме гости тук, или сме мъртви. Я да се представим, а?
Слязоха надолу — Фидлър тежко се бе отпуснал на рамото на даруджистанеца, — минаха през една отворена врата и продължиха по коридора. В нишите от двете страни горяха фенери и от открехнатата врата отсреща струеше мигаща светлина.
Също като в Треморлор, в един алков по средата на коридора имаше броня, явно преживяла тежък бой.
Погледнаха я мълчаливо, после продължиха към отворената врата.
Влязоха в залата. Пламъците в каменната камина горяха като че ли без гориво, а странният мрак около краищата й показваше, че всъщност е малък портал, отварящ се към негаснещ огнен Лабиринт.
С гръб към тях и взрян в пламъците стоеше човек, облечен в халат с избелял охрен цвят. Беше едър, с широки рамене и поне седем стъпки на ръст. Между плешките му се полюшваше дълга и дебела прошарена плитка, стегната на тила със сива верижка.
Без да се обръща, стражът заговори с нисък гърлен глас.
— Това, че не успяхте да доведете Икариум, се отбеляза.
— Всъщност не зависеше от нас — изсумтя Фидлър. — Маппо…
— О, да, Маппо — прекъсна го стражът. — Треллът. Много дълго остана с Икариум, изглежда. Има дългове, които стоят над приятелството. Древните го нараниха дълбоко, когато унищожиха цялото поселение и прехвърлиха вината за това на Икариум. Въобразиха си, че това ще е достатъчно. Необходим
