Брис примижа, докато се пребори с непохватно изписаните букви, после се усмихна.
— „Ликувай, коза“. Какво пък, проклятието изглежда съвсем безвредно. Друга магия вложена ли е в него?
— Мисля, че ръбовете се заточват сами. Щръбките се изцеряват, макар че винаги се губи малко материал. Някои закони не можеш да ги надхитриш. — Цеда взе друг меч. — Този е малко големичък, признавам…
— Не, става. Странникът е много висок.
— Висок, нали?
Брис кимна, премести меча в лявата си ръка и взе другия от Куру Кан.
— Блудния ми е свидетел, с този трудно се борави. Трудно поне за мен.
— „Сарат плака“. Отпреди четири поколения. Един от последните в Синия стил. Притежавал го е Кралският защитник по онова време.
Брис се намръщи.
— Урудат?
— Много добре.
— Виждал съм негови образи по стенописи и пана. Едър мъж…
— О, да, но казват, че бил много бърз.
— Забележително, при теглото на този меч. — Изпъна го. — Острието дърпа. Балансът е на косъм по- напред. Това оръжие е за лява ръка.
— Да.
— Добре — прецени Брис. — Странникът се бие с две ръце и уточни за два меча, което предполага…
— Боравене с двете ръце. Да.
— Вложеното?
— Да се пръсне при смъртта на владетеля му.
— Но…
— Да, поредното ненужно усилие. И тъй, два страховити меча в Синия стил. Приемливо ли е според вас?
Брис огледа замислено двете оръжия, играта на аквамарин под светлината на фенера.
— И двете са красиви, с изключителна изработка. Да, мисля, че ще свършат работа.
— Кога ще ги занесете?
— Утре. Никакво желание не изпитвам да влизам там нощем.
Помисли си за Кетъл и усети отново допира на хладната й ръка. Не беше уведомил Цеда за една подробност от срещата си при кулата. Подробност, която поне външно изглеждаше маловажна.
Кетъл беше нещо повече от дете.
Тя също беше мъртва.
Поради този небрежен пропуск страхът на Цеда не се оказа толкова голям, колкото можеше да е. Всъщност — колкото трябваше да е. Поради този пропуск, в последните няколко мига, преди Финадът да се раздели с Куру Кан, беше достигнат един кръстопът, а след това, неизбежно, се тръгна в определена посока.
Нощният въздух беше приятен, топъл вятър разнасяше боклука от канавките. Техол и Бъг спряха пред Къщата с люспите.
— Доста уморително беше — заяви Техол. — Мисля да си легна.
— Не искаш ли първо да хапнеш, господарю?
— Да не си намерил нещо?
— Не.
— Значи нямаме нищо за ядене.
— Така е.
— Тогава защо ме попита дали искам да ям?
— От любопитство.
Техол стисна юмруци и изгледа ядосано слугата си.
— Виж какво, не бях аз този, заради когото за малко щяха да ни
— Тъй ли?
— Добре де, не
— Господарю, ти ме прати там. На теб ти хрумна да предложиш контракт.
— Ще мушка в очи той!
— Добре, добре. Повярвай ми, господарю, съжалявам дълбоко за действията си.
— Съжаляваш дълбоко за действията си?
— Така де, съжалявам дълбоко.
— Добре, аз отивам да си легна. Виж тази улица. Каква мръсотия!
— Ще се захвана, господарю. Ако намеря време.
— Е, това не би трябвало да е проблем, Бъг. В края на краищата какво толкова прави днес?
— Почти нищо, вярно.
— Така си и мислех. — Техол придърпа панталоните си. — Все едно. Да вървим, преди да е станало нещо ужасно.
13.
Петнадесет крачки, не повече. Между император и роб. Изпънати ледерийски килими, плячка от някакъв набег преди повече от век — по тях бяха отъпкани пътеки, — матрица от избелели цветове, очертала прекъснати пътища над героични сцени. Короновани крале. Триумфиращи воини. Образи от история, по която бяха вървели Едур, безразлични и с мисъл само за краткото си шествие из тази зала.
