— Терадас и Мидик Бун — само каза Феар.
Кралят-магьосник кимна.
— Добър избор, да. Феар Сенгар, възлагам ти да бъдеш водачът на група. Нито ти, нито никой от хората ти не трябва да докосва дара. Плътта ви не трябва да се допира до него, ясно ли е? Измъквате го от онова бялото, увивате го в кожи, ако е възможно, и го донасяте тук.
Феар кимна.
— Ще бъде както заповядате, ваше величество.
— Добре. — Ханан Мосаг огледа тримата братя. — Мнозина — навярно и вие — вярват, че единението на племената бе моята единствена цел като вожд на хиротите. Синове на Томад, знайте, че това е само началото.
Изведнъж в стаята се долови ново присъствие, усетиха го едновременно и кралят, и братята, и вкупом се обърнаха към входа.
На прага стояха К’риснан.
Ханан Мосаг кимна.
— Робите имаха много работа тази нощ. Елате, всички.
Сенчести призраци се бяха скупчили около душата му, защото той бе вече само душа, неподвижен и уязвим, зрящ без очи, с безплътни сетива, и смътните зверски създания се притискаха около него, дърпаха го, кръжаха наоколо като псета около ранен звяр.
Гладни бяха тези духове-сенки. Но и нещо ги сдържаше, някаква дълбока възбрана. Посягаха и дърпаха, ала нищо повече.
После — с неохота — се пръснаха — с приближаването на нещо, на някой, и Удинаас усети топлото, закрилящо присъствие, затаило се кротко до него.
Пернатата вещица. Беше цяла и непокътната. Лицето й сияеше, сивите й очи го гледаха питащо.
— Син на Дълга — рече тя и въздъхна. — Казват, че ти си ме изтръгнал на свобода. Нищо, че Вайвал те разкъсвал. Без да мислиш за това. — Огледа го още миг, мълчаливо. — Твоята любов изгаря очите ми, Удинаас. Какво да сторя с тази истина?
Той усети, че може да говори.
— Нищо не прави, Перната вещице. Знам какво не може да бъде. Не ще се огъна под това бреме.
— Зная. Виждам го.
— Какво се случи? Умирам ли?
— Умираше. Урут, жената на Томад Сенгар, дойде в отговор на нашата… злочестина. Извлече от Куралд Емурлан и прогони Вайвала. А сега се мъчи да изцери и двама ни. Лежим един до друг, Удинаас, на прогизналата от кръв земя. В несвяст. И тя се удивлява на неохотата ни да се върнем.
— Неохота ли?
— Усеща съпротива на усилията си да изцери раните ни — аз й се съпротивлявам, заради двама ни.
— Защо?
— Защото съм обезпокоена. Урут не усеща нищо. За нея силата й е чиста. Но тя е… опетнена.
— Не разбирам. Ти каза, че Куралд Емурлан…
— Да. Но той е изгубил чистотата си. Не знам как или от какво, но се е променил. Сред всички Едур той се е
— Какво да правим?
Тя въздъхна.
— Ще се върнем. Веднага. Ще се подчиним на властта й. Ще й поднесем благодарността си за намесата й, затова, че е изцерила плътта ни. А в отговор на многото въпроси, които има, можем да кажем малко. Объркано беше. Битка с непознат демон. Хаос. А за този разговор, Удинаас, няма да кажем нищо. Разбираш ли?
— Да.
Тя се пресегна и той усети как ръката й обгръща неговата — изведнъж отново беше цял — и топлината й потече през него.
Вече чуваше сърцето си, затуптяло в ответ на това докосване. И още едно сърце, далечно, но бързо приближаващо се, биещо в унисон. Но не беше нейното — и Удинаас позна ужаса.
Майка му отстъпи и смръщеното й чело се отпусна.
— Идват — промълви тя.
Трул се взря в двамата роби. Удинаас, от неговото домакинство. И другата, една от слугините на Майен, онази, която наричаха Пернатата вещица заради ясновидската й сила. Кръв бе изцапала разкъсаните им ризи, но самите рани се бяха затворили. И друга кръв бе опръскала гърдите на Удинаас, златна кръв, която още лъщеше.
— Трябва да забраня тези гадания — изръмжа Ханан Мосаг. — Опасно е да се позволи ледерийско чародейство сред нас.
— Но има и полза, върховни кралю — каза Урут и Трул разбра, че още е обезпокоена.
— И коя е тя, жено на Томад?
— Зов на рог, върховни кралю, в който няма да е зле да се вслушаме.
Ханан Мосаг се намръщи.
— По ризата на този мъж има кръв на Вайвал. Заразен ли е?
— Възможно е — отвърна Урут. — Много от това, което минава за душа у един ледерий, остава скрито за изкуството ми, върховни кралю.
— Слабост, неприятна за всички ни, Урут — рече кралят-магьосник: оказваше й висока чест с това, че я назова по име. — Този трябва да бъде наблюдаван непрекъснато — продължи кралят, без да откъсва очи от Удинаас. — Ако у него има кръв на Вайвал, след време истината ще се разкрие. Чия собственост е?
Томад Сенгар се окашля.
— Мой е, кралю.
Ханан Мосаг се намръщи и Трул разбра, че мисли за своя сън и за решението си да вплете в историята му фамилията Сенгар. Малко съвпадения имаше на този свят. Кралят-магьосник заговори по-твърдо:
— Тази, Пернатата вещица, тя е на Майен, нали? Кажи ми, Урут, можа ли да усетиш силата й, докато я лекуваше?
Майката на Трул поклати глава.
— Не е впечатляваща. Или пък…
— Или какво?
Урут сви рамене.
— Или я прикри добре, въпреки раните си. А ако е така, значи силата й надвишава моята.
„Невъзможно. Тя е ледерийка. Робиня и още девица.“
Ханан Мосаг изсумтя — явно изпитваше същите чувства.
— Била е нападната от Вайвал. Съществото явно е надвило способността й да го държи под контрол. Не, детето още се препъва. Зле е обучено, не проумява още могъществото на всичко, с което се заиграва. Вижте, тя едва сега идва в съзнание.
Клепачите на Пернатата вещица изпърхаха и се отвориха. Все още малко разум имаше в очите й, а и той бързо бе надмогнат от животински страх.
Ханан Мосаг въздъхна.
— Няма да ни е от полза засега. Оставете я на грижите на Урут и другите жени. — Обърна се към Томад Сенгар. — Щом Бинадас се върне…
Томад кимна.
Трул хвърли поглед към Феар. Зад него бяха коленичили робите, присъствали на гадаенето, притиснали чела в земята и неподвижни още откакто беше дошла Урут. Стори му се, че твърдият поглед на Феар се е приковал в нещо, което никой друг не може да съзре.
„Щом Бинадас се върне… синовете на Томад ще потеглят. Към ледените пустини.“
Удинаас простена.
Без да му обръща внимание, кралят-магьосник излезе — К’риснан вървяха от двете му страни, а
