болка. Безкрайните корави камъни под краката разтърсваха гръбнака с всяка стъпка. Нереките, племето, което бе обитавало най-източния дял на тази верига, преди да коленичи пред краля на Ледер, вярваха, че са деца на жена и на змия и че змията все още обитава тялото — че е леко извитият гръбнак, наредените прешлени, издигащи се нагоре, за да се скрият в главата, в центъра на мозъка. Но планината презираше тази змия, искаше отново да я смъкне на земята, да я върне отново в корема си, за да пълзи в пукнатините и да се свива на кълбо под камъните. И тъй, през целия живот змията трябваше да се кланя, да се огъва и извива.
Нереките погребваха мъртъвците си под плоски камъни.
Поне такъв бе обичаят им, преди кралският едикт да ги принуди да прегърнат вярата в Крепостите.
„Сега оставят телата на близките си там, където паднат. Дори ако за това трябва да изоставят колибите си.“ Беше преди години, но Серен Педак помнеше с болезнена яснота как се бе изкачила на едно било и огледа просторното плато, обитавано от нереките. Селата бяха изгубили всякакви отлики, бяха се слели в хаотична, бездушна бъркотия. Всяка трета или четвърта колиба беше изоставена, за да се превърне в руина, в гроб за ближните, умрели от болест, от старост или много алкохол, бял нектар или дъранг. Тук-там обикаляха безпризорни деца, по стъпките им ситнеха скални плъхове — въдеха се неудържимо и гъмжаха от толкова болести, че вече не ставаха за ядене.
Народът на нереките беше унищожен и от онази яма нямаше измъкване. Родината им се бе превърнала в занемарено гробище, а ледерийските градове обещаваха само дългове и разпад. Суров беше ледерийският начин на живот, но беше истинският път, пътят на цивилизацията. Доказателството бе в това, че той процъфтяваше, докато другите пътища запустяваха.
Хапливият вятър вече не можеше да засегне Серен Педак. Топлината на камъка потече през нея. Тя затвори очи и опря чело в топлата му гостоприемна повърхност.
„Кой ли върви там вътре? Дали са предците на Едур, както твърдят хиротите?“ Ако беше така, то защо не можеха да виждат по-ясно, отколкото самата Серен? Смътни фигури, които сновяха напред-назад като нерекските дечица в умиращите села.
Тя си имаше свои убеждения и макар да бяха неприятни, се придържаше към тях. „Те са стражите на безсилието. Аквитори на абсурда. Отражението на самите нас, заклещено в безцелно повторение. Вечно неясни и смътни, защото това е всичко, което можем да постигнем, щом се взрем в самите себе си, в своя живот. Усещания, спомени и опит, воняща почва, в която мислите хващат корен. Бледи цветове под пусто небе.“
Да можеше, щеше да потъне в тази каменна стена. Вечно да върви сред тези безформени фигури, да поглежда навън може би, от време на време, и да не вижда разкривените дървета, мъха, лишеите и случайните пътници. Да вижда само вятъра. Вечно виещия вятър.
Чу стъпките му много преди да се доближи до мигащия кръг светлина около огъня. Звукът им събуди и нереките, сгушени под опърпаните кожи, в полукръг извън ръба на светлината, и те бързо се надигнаха и се обърнаха към несекващия ритъм.
Серен Педак не откъсна очи от пламъците — разюздано пропиляване на дърва, за да е топло на Бурук Бледия, докато се напива със сместа от вино и бял нектар. Мъчеше се да надвие тика, който неволно и нежелано караше ъгълчето на устата й да се кривне в горчива насмешка към тази неизбежна среща на разбити сърца.
Бурук Бледия носеше тайни указания, толкова дълъг списък, че можеше да запълни цял свитък, от други търговци, спекуланти и чиновници, включително, както подозираше тя, и от самия Кралски двор. А каквото и да внушаваха тези указания, съдържанието им го убиваше. Той открай време беше пристрастен към виното, но не и към тази гибелна съблазън, белия нектар, с който го смесваше напоследък. В сегашното пътуване това бе новото гориво за тлеещите пламъци в душата на Бурук и то щеше да го удави също тъй сигурно, както дълбоките води на Тесния проток.
„Още четири години. Може би.“
Нереките се стълпиха около своя гост, десетки гласове се сливаха в благоговейно мърморене като на поклонници, домогващи се до близостта на някой особено тачен бог, и макар случващото се да оставаше скрито в тъмното оттатък огъня, Серен Педак можеше да го види съвсем ясно във въображението си. Той щеше да се опитва — само очите му щяха да разкриват неудобството от безкрайните прегръдки, — щеше да се опитва да отвърне на всекиго с нещо — с каквото и да е, — което да не може да се сбърка с благослов. Щеше да иска да им каже, че не е човек, достоен за такова благоговение. Щеше да иска да им каже, че също като тях е жалка кулминация на човешки провали. Че и той като тях е изгубен тук, в този студен като изстинало сърце свят. Щеше да иска да им каже… но не, Хул Бедикт никога не казваше нищо. Във всеки случай не и неща толкова дръзко… уязвяващи.
Бурук Бледия — беше вдигнал глава — примига със замъглени очи.
— Кой идва?
— Хул Бедикт — отвърна Серен Педак.
Търговецът облиза устни.
— Старият Страж?
— Да. Макар че те съветвам да не го наричаш с тази титла. Отдавна е върнал Кралската стрела.
— С което предаде ледериите, да. — Бурук се изсмя. — Горкия доблестен глупак. Честта иска безчестие, това ако не е смешно — здраве му кажи. Виждала ли си някога ледена планина в морето? Къса се и се къса под вечно дъвчещите зъби на солената вода. Ей така. — Обърна отново бутилката и ябълката на гърлото му заподскача.
— Безчестието ли те прави толкова жаден, Бурук?
Той пусна бутилката и я изгледа сърдито. После се усмихна.
— Пресъхна ми гърлото, Аквитор. Като на удавник, глътнал въздух.
— Само дето не е въздух, а вода.
Той сви рамене.
— Моментна изненада.
— Преодолей я тогава.
— Да. И в тези последни мигове звездите плуват по невидими течения.
Хул Бедикт се беше оправил, колкото можеше, с нереките и пристъпи в светлината на огъня. Беше висок почти колкото едур и бе загърнат в бялата козина на северен вълк, с вързана на плитка дълга, също толкова бяла коса. Лицето му бе потъмняло от слънцето и силните ветрове до цвета на щавена кожа. Очите му бяха избелели до сиво и сякаш човекът зад тях все беше някъде другаде. Серен Педак много добре знаеше, че това „другаде“ не е родният край.
„Да, духът е изгубен също като тази плът и кости, това тяло, стоящо пред нас.“
— Ела да се постоплиш, Хул Бедикт — промълви тя.
Той се взря в нея с унесения си поглед — привидно противоречие, което само той можеше да постигне.
Бурук Бледия се изсмя.
— Има ли смисъл? Топлото така и няма да стигне до него през тези кожи. Гладен ли си, Бедикт? Жаден? Не мисля. Какво ще кажеш за жена? Мога да ти заделя някоя от моите — миличките чакат във фургона ми. — Отпи от бутилката, млясна и му я подаде. — Малко от това? Олеле, колко зле крие отвращението си!
Загледана в стария Страж, Серен попита:
— Откъм прохода ли идваш? Снеговете стопиха ли се?
Хул Бедикт хвърли поглед към фургоните. Думите излязоха от устата му някак непохватно, сякаш не беше говорил от много време.
— Ще минат.
— Накъде си тръгнал?
— С вас.
Серен повдигна вежди.
Бурук Бледия се изсмя и размаха бутилката — беше празна, освен няколкото капки на дъното, които паднаха със съсък в огъня.
