предназначението на чашата пред себе си. Лицето й бе като на героична статуя от колонада, волево, гладко и съвършено, сините очи — с каменния поглед и суровото безразличие, присъщо на всички такива статуи. Жената до нея, опряла лакти на малката маса, като че ли имаше и малко фаредска кръв в жилите, доколкото можеше да се съди по медения цвят на кожата й и леко дръпнатите й тъмни очи. Косата й беше или тъмнокафява, или черна, вързана отзад. Третата жена седеше небрежно отпусната в стола, извила левия си крак на една страна, и поклащаше десния — хубави крака, отбеляза Техол, обути във впити кожени панталони, ощавени почти до бяло. Главата й беше бръсната до голо и бялата кожа лъщеше. Раздалечените й светлосиви очи — оглеждаха лениво останалите гости на заведението — се спряха на Техол.
Той се усмихна.
Тя се изхили презрително.
Урул, главният сервитьор на Хулдо, пристъпи от близката сянка, махна с ръка на Техол и той се приближи колебливо.
— Изглеждаш… добре, Урул. Хулдо тука ли е?
Нуждата на този човек от къпане беше прословута. Гостите даваха поръчките си крайно лаконично и много рядко привикваха Урул за още вино, преди да са свършили с яденето. Сега той стоеше пред Техол с лъснало от мазна пот чело и ръцете му шареха неспокойно по широкия мръсен пояс на кръста му.
— Хулдо? Не, слава на Блудния. На Долната е, на Удавянията. Техол, ония жени… тук са вече цяла сутрин! Плашат ме, както се мръщят само щом се доближа.
— Остави ги на мене, Урул — каза Техол и го потупа по влажното рамо с риск да си оцапа ръката.
— На тебе?
— Защо не. — Техол намести полата си, пооправи ръкавите и закрачи между масите. Спря пред трите жени и се огледа за стол. Намери един, придърпа го и се отпусна на него с въздишка.
— Какво искаш? — попита плешивата.
— Това беше
Три чифта очи се приковаха в него.
„Стигат да се огъне и най-безстрашният боен вожд… но мен? Съвсем леко.“
— Ти?
Техол изгледа навъсено плешивата.
— Защо всички непрекъснато ме питат това? Аз, да. А като ти слушам говора, слагам бас, че сте от островите. Никого не познавам от островите. Следователно не познавам и вас. Не че не бих искал, разбира се. Да ви познавам, в смисъл. Така поне си мисля.
Червенокосата тропна бутилката на масата.
— Сбъркали сме.
— Не сме — каза плешивата. — Това са преструвки. Трябваше да очакваме известна… подигравка тук.
— Той няма гащи.
— И ръцете му не са еднакво дълги — добави тъмнооката.
— Не е точно така — каза Техол. — Просто ръкавите са малко сбъркани.
— Не ми харесва — заяви тя и скръсти ръце.
— Не е нужно — каза плешивата. — Блудния знае, няма да лягаме с него, нали?
— Съкрушен съм.
— И би трябвало — подхвърли с неприятна усмивка рижата.
— Да легнем с него? На покрива? Ти си се побъркала, Шанд.
— Как може да не е важно, че не го харесваме?
Плешивата, дето я нарекоха Шанд, въздъхна и потърка очи.
— Слушай, Хеджун. Това е бизнес. Чувствата нямат място в бизнеса — вече ти го казах.
Хеджун поклати глава.
— Не можеш да се довериш на човек, когото не харесваш.
— Разбира се, че можеш! — отвърна Шанд и примига.
— Репутацията му не ми харесва — каза третата, още неназована жена.
— Рисарх. — Шанд отново въздъхна. — Точно репутацията му ни доведе тук.
Техол плесна с ръце. Веднъж, но достатъчно силно, за да стресне и трите.
— Чудесно. Рисарх с рижата коса. Хеджун с фаредската кръв. И Шанд без никаква коса. — Е… — Той опря ръце на масата и се надигна. — Това ми стига. Довиждане…
— Сядай!
Ръмженето бе толкова заплашително, че Техол, без да иска, отново се озова в стола си и потта потече на вадички под вълнената риза.
— Така е по-добре — каза Шанд малко по-ласкаво и се наведе към него. — Техол Бедикт. Знаем всичко за теб.
— О?
— Знаем дори защо е станало онова, което е станало.
— Тъй ли?
— И искаме да го направиш пак.
— Нима?
— Да. Само че този път ще имаш кураж да го свършиш. До края.
— Тъй ли?
— Защото ние — аз, Хеджун и Рисарх — ще сме твоят кураж. Този път. А сега да се махаме оттук, преди сервитьорът да се е върнал. Купихме сграда. Можем да поговорим там. Там не мирише.
— Виж, това е облекчение — каза Техол.
Трите жени станаха.
Той — не.
— Казах ти, нищо няма да стане — обърна се Хеджун към Шанд. — Нищо не е останало. Виж го само.
— Ще стане — отсече Шанд.
— Хеджун е права, уви — каза Техол. — Няма да стане.
— Знаем къде са отишли парите — каза Шанд.
— Че то не е тайна. Вчера богат, днеска — дрипльо. Изгубих ги.
Но Шанд поклати глава.
— Не си. Както казах, ние знаем. И ако проговорим…
— Непрекъснато твърдиш, че знаете нещо — отвърна Техол и сви небрежно рамене.
— Както каза, ние сме от островите — отвърна тя с усмивка.
— Но не от
— Разбира се, че не — кой би отишъл там? И точно на това си разчитал.
Техол стана.
— Както казват, пет крила ще ти купят пълзене. Е, добре, купили сте сграда.
— Ще го направиш — настоя Шанд. — Защото ако излезе наяве, Хул ще те убие.
— Хул? — Най-после Техол можа да се усмихне. — Брат ми нищо не знае за това.
И се наслади на удоволствието, като видя, че е извадил трите жени от равновесие. „Тъй де, да видите и вие какво е.“
— Хул може да се окаже проблем.
Брис Бедикт не можеше да задържи погледа си на стоящия пред него човек. Малките кротки очи, надничащи изпод гънките на розовата плът, му се струваха някак не съвсем човешки, неподвижни и немигащи дотолкова, че Финадът на Кралската гвардия за миг си въобрази, че гледа в очите на змия. Усойница, свила се на кълбо в средата на крайречен път няколко дни преди да дойдат дъждовете. Изпълзяла от реката, дълга три човешки боя и отпуснала глава върху навитото на кълбо, дебело колкото мъжка ръка тяло. Дебне тътрещите се, теглещи колите по пътя волове. Дебне глупавия колар, който ще се
