Среднощни приливи

Пристъпи към сина си. — Послушай съвета на майка си, Квилас. Глупаво беше да се сече по пиедестала на Преда, защото все още не е станал на пясък. Търпение, скъпи мой.

Канцлерът въздъхна.

— Съветът на кралицата…

— Заслужава дължимото уважение — имитира Квилас. — Е, добре, както желаете. Както желаете всички. Морох!

Принцът напусна залата, Морох вървеше по петите му.

Кралицата се усмихна нежно.

— Преда Унутал Хебаз, молим ви за извинение. Тази среща не беше по наш избор, синът ми настоя. Двамата с канцлера се опитахме да го разубедим.

— Без никаква полза — каза канцлерът и отново въздъхна.

Лицето на Преда остана непроменено.

— Приключихме ли?

Кралица Джанал махна с пръст в мълчалива закана, после даде знак на Първия консорт и пъхна ръка под мишницата му на излизане.

Трайбан Гнол се задържа още малко.

— Моите поздравления, Преда. Финад Джерун Еберикт е изключителен избор.

Унутал Хебаз не отвърна нищо.

След още няколко мига двамата с Брис останаха сами в залата.

Преда се обърна към него.

— Дъхът ми винаги секва от тази ваша бързина, Защитник. Не ви чух, само… предусетих. Ако не бях, сега Морох щеше да е мъртъв.

— Вероятно, Преда. Макар и само защото прие с пренебрежение присъствието ми.

— А Квилас щеше да вини само себе си.

Брис не каза нищо.

— Май не трябваше да ви спирам.

Тя си тръгна.

„Джерун Еберикт. Горкият кучи син!“ — помисли Брис.

Спомни си, че Цеда го очаква, и бързо излезе.

Без да остави кръв след себе си.

И знаеше, че Куру Кан ще чуе облекчението във всяка негова стъпка.

Цеда чакаше пред вратата и подскачаше на място, сякаш се беше увлякъл в упражняването на танцова стъпка.

— Няколко напрегнати мига? — каза, без да вдига глава. — Несъществено. Засега. Ела.

След петдесетина крачки по коридора и надолу по каменни стъпала, после през други прашасали коридори — и Брис се сети накъде вървят. Сърцето му се смъкна в петите. Място, за което беше чувал, но все още не беше посещавал. Изглежда, на Кралския защитник бе позволено да ходи там, където един низш Финад не можеше да стъпи. Този път обаче привилегията беше съмнителна.

Озоваха се пред тежка двукрила обкована с мед врата, позеленяла и подпухнала от мъх, без никакви резета и ключалки. Цеда натисна с рамо и вратата изскърца и се отвори.

Няколко стъпала водеха към тесен метален пасаж, увиснал на вериги от тавана. Помещението беше кръгло, а в пода на спирала бяха подредени светещи плочи. Пасажът свършваше на платформа в центъра на залата.

— Трепет ли, Финад? Съвсем оправдан. — Куру Кан махна с ръка и поведе Брис по пасажа.

Люлееше се застрашително.

— Проява на стремежа към равновесие — заговори Цеда с ръце на перилата. — Стъпките ти на всяка цена трябва да намерят правилния ритъм. Важно, но трудно, при положение че сме двама. Не, не поглеждай долу към плочките — още не сме готови. Първо на платформата. Ето, стигнахме. Застани до мен, Финад. Погледни с мен първата плочка на спиралата. Какво виждаш?

Брис се вгледа в сияещата плочка. Не беше съвсем квадратна. Две педи на дължина и малко по-малко на ширина.

„Крепостите. Цеданса. Залата за прорицания на Куру Кан.“ Из цял Ледерас се срещаха гадатели на плочи, хора, притежаващи дарбата да четат Крепостите. Разбира се, техните бяха малки, като плоски зарове. Само Кралският заклинател притежаваше плочи като тези. С вечно променящи се лица.

— Виждам могила в един двор.

— А, значи виждаш вярно. Добре. Един разстроен ум щеше да се разкрие в този момент. Взорът му щеше да е отровен от страх и злонамереност. Могила, третата от края сред плочите на Крепостта на Азата. Какво долавяш от нея?

Брис се намръщи.

— Неспокойствие.

— Мда. Смущаващо, съгласен ли си?

— Съгласен.

— Но Могилата е силна, нали? Няма да се поддаде на напора му. Но все пак помисли малко. Нещо е неспокойно там, под онази пръст. И всеки път, когато съм идвал тук в последния месец, тази плоча е започвала спиралата.

— Или я е завършвала.

Куру Кан кривна глава.

— Възможно. Умът на един майстор на меча се обръща към неизвестното. Съществено? Ще разберем, нали? Започва или свършва. Така. Щом няма опасност Могилата да поддаде, защо тогава е толкова упорита тази плоча? Може би ние виждаме само това, което е, докато неспокойствието е обещание за нещо, което ще бъде. Тревожно.

— Цеда, посещавал ли си района на Азата?

— Ходил съм. И кулата, както и теренът около нея, са без промяна. Крепостта си остава цяла и непоклатима. Сега премести погледа си напред, Финад. Следващата?

— Петата в Крепостта на Дракона. Портал. Как се свързва той с Могилата на Азата? Предшества ли я Порталът, или я следва? Откакто съм жив, за пръв път виждам плоча на Крепостта Дракон в подредбата. Свидетели сме — или ще бъдем свидетели — на изключително важно събитие.

Брис го погледна.

— Доближаваме се до края на Седмия цикъл. Това наистина е съществено. Първата империя ще бъде преродена. Крал Дисканар ще бъде преобразен — той ще се възвиси и ще приеме древната титла Първи император.

Куру Кан обгърна раменете си с ръце.

— Популярната интерпретация, да. Но истинското пророчество, Финад, е някак по-… мъгляво.

Брис се притесни от реакцията му. Никога не беше помислял, че е възможно „популярната“ интерпретация да не е точна.

— Мъгляво ли? В какъв смисъл?

— „Кралят, който властва в Седмия край, ще бъде преобразен и ще се превърне в преродения Първи император.“ Тъй. Възникват обаче въпроси. Преобразен — добре, но как? И прероден — в плът ли? Първият император е бил унищожен заедно с Първата империя, в далечна земя. Колониите тук са останали осиротели. Съществували сме много дълго в изолация, Финад. По-дълго, отколкото би могъл да повярваш.

— Почти седем хиляди години.

Цеда се усмихна.

— С времето езикът се променя. В смисъл, изкривява се. С всеки нов правопис се трупат грешки. Дори онези здрави стражи на съвършенството — числата — могат в един миг на небрежност да се променят дълбоко. Да ти кажа ли в какво съм убеден, Финад? Какво би казал за идеята ми, че някои нули може да са изпаднали? В началото на това Седмо Затваряне?

„Седемдесет хиляди години? Седемстотин хиляди години?“