доближи.
— Финад?
Брис насила извърна очите си към едрия мъж.
— Първи евнух, объркан съм и не зная как да отговоря. От години нито съм виждал брат си, нито съм говорил с него. А и няма да придружавам делегацията.
Първи евнух Нифадас се обърна и безшумно закрачи към дървения стол с високата облегалка зад масивното бюро, господстващо в просторния кабинет. Седна с плавно движение и се отпусна.
— Успокойте се, Финад Бедикт. Храня огромно уважение към брат ви Хул. Възхищавам се от категоричността на убежденията му и в пълна степен разбирам мотивацията, стояща зад… избора му в миналото.
— В такъв случай, моля да ми простите, но сте доста по-напреднал от мен, Първи евнух. Признавам, че буквално нищо не разбирам от своя брат — или братя, ако щете. Уви, винаги е било така.
Нифадас примига сънено и кимна.
— Семействата са странно нещо, нали? Разбира се, личният ми опит изключва много от тънкостите, свързани с тази тема. И все пак, ако щете, изключването ми преди време ми позволи известна обективност, благодарение на която често пъти съм наблюдавал механизмите на такива обременяващи отношения с ясен поглед. — Вдигна глава и очите му отново се приковаха в Брис. — Ще ми позволите ли една-две бележки?
— Простете, Първи евнух…
Нифадас му махна с пухкавата си ръка да замълчи.
— Не е нужно. Бях арогантен. А и не се обясних. Както знаете, приготовленията са в пълен ход. Великата среща се задава. Уведомиха ме, че Хул Бедикт се е присъединил към Бурук Бледия и Серен Педак по пътя към земите на хирот. Освен това разбирам, че на Бурук е възложен дълъг списък от задачи — нито една от които не е възложена от мен, бих добавил. С други думи, вероятно е тези указания не само да не отразяват интересите на краля, но всъщност биха могли да противоречат на желанията на Негово величество. — Той отново примига, бавно и премерено. — Рисковано, съгласен съм. И нежелано също така. Притеснението ми е следното. Хул би могъл… да схване погрешно…
— Като реши, че Бурук действа от името на крал Дисканар, искате да кажете.
— Точно така.
— При което ще се опита да противодейства на търговеца.
Нифадас въздъхна и кимна.
— Което само по себе си не е непременно лошо — продължи Брис.
— Вярно. Само по себе си не е непременно лошо.
— Освен ако не възнамерявате, като официален представител на краля и номинален водач на делегацията, да се противопоставите на търговеца по свой начин. Да отклоните онези интереси, които на Бурук е възложено да представлява пред Едур.
Малката уста на Първия евнух се изви в лека усмивка.
Само това и нищо повече, но Брис разбра. Погледът му се измести към прозореца зад Нифадас. Зад мехурестото стъкло се нижеха лениви облаци.
— Не е по силите на Хул — промълви той.
— Не е. Тук съм съгласен с вас. Кажете ми, Финад, какво знаете за Аквитор Серен Педак.
— Знам я само по репутация. Но казват, че имала лична резиденция тук, в столицата. Макар че не съм чувал да я посещава.
— Рядко. Последният път беше преди шест години.
— Името й е неопетнено — каза Брис.
— Вярно. И все пак човек се чуди… тя не е сляпа, в края на краищата. Нито глупава, доколкото разбирам.
— Допускам, че малко Аквитори са такива, Първи евнух.
— Точно така. Е, благодаря ви, че заделихте от времето си, Финад. Кажете ми — продължи той, докато ставаше в знак, че аудиенцията е приключила, — устроихте ли се добре в ролята си на Кралски защитник?
— Ъъъ, съвсем добре, Първи евнух.
— Бремето е по-поносимо на раменете на млад и здрав мъж като вас значи?
— Не е леко. Не бих твърдял това.
— Нито удобно, но е поносимо.
— Описанието ви е съвсем точно.
— Вие сте честен човек, Брис. И като един от кралските съветници, аз съм доволен от избора си.
„Но чувстваш за нужно да ми се напомни. Интересно защо?“
— Както винаги, за мен кралското доверие е висока чест, Първи евнух. И вашето, разбира се.
— Няма да ви задържам повече, Финад.
Брис кимна, обърна се и излезе от кабинета.
Част от него продължаваше да копнее за старото време, когато беше само младши офицер в Дворцовата гвардия. Когато не носеше политическо бреме и присъствието на кралската особа беше винаги далечно — Брис и приятелите му гвардейци просто стояха мирно покрай стените на официални аудиенции и срещи. Но пък, прецени той, докато крачеше по коридора, Първият евнух го беше повикал заради кръвта му, а не в новата му роля на Кралски защитник.
Хул Бедикт. Като неспокоен дух, присъствие, обречено да витае вечно в ума му, където и да отиваше и каквото и да правеше. Брис помнеше как бе видял тогава най-големия си брат, в пищната униформа на Страж, с Кралската стрела на колана. Последна и неизтляваща гледка за малкото впечатлително момче, каквото беше през онези години. Този миг си оставаше у него, като замръзнала във времето картина, през която странстваше в сънищата си или в мигове на размисъл като тези. Нарисуван образ. Братята, мъж и дете, двамата с обветрени лица, посивели от прахта. Хул стоеше и се взираше като непознат в ококорените момчешки очи, в изпълненото с възхищение лице, проследяваше вдигнатия нагоре поглед и неспокойно изместваше своите очи, подозрителен към гордостта на униформения войник.
Невинността бе оръжие на славата, но можеше да заслепи. И двете страни.
Казал бе на Нифадас, че не разбира Хул. Но го разбираше. Прекалено добре.
Разбираше и Техол, макар може би не толкова добре. Твърде студени се бяха оказали наградите, които носеше неизмеримото богатство; само алчната стръв към това богатство съскаше нажежена. И тази истина бе в сила за света на Ледер, бе крехкият дефект в сърцевината на златния меч. Техол се беше хвърлил върху този меч и сякаш бе съгласен да кърви до смърт, бавно и с добродушна самонадеяност. Каквото и сетно послание да търсеше в смъртта си, щеше да е загуба на време, защото никой нямаше да погледне към него, щом дойдеше денят. Нямаше да посмее. „Подозирам, че точно затова се усмихва.“
Братята му отдавна бяха достигнали своите върхове — твърде рано, както се оказа — и сега се хлъзгаха надолу, всеки по своя път, към разпада и към смъртта. „А какво да кажем за мен? Назначен съм за Кралски защитник. Признат съм за най-добрия майстор на меча в кралството. Вярвам, че стоя, тук и сега, на най- високия предел.“ Нямаше нужда да продължава по нишката на тази мисъл.
Брис зави надясно. На десетина крачки напред от една открехната врата се процеждаше светлина. Когато се озова пред нея, един глас извика отвътре:
— Финад! Ела бързо.
Брис се усмихна и се обърна. Три крачки — и влезе в изпълнената с миризми на подправки стаичка с нисък таван. Безбройните източници на светлина предизвикваха война на цветове по мебели и маси, отрупани с инструменти, свитъци и стъкленици.
— Да, Цеда?
— Ела да видиш какво направих.
Брис се провря покрай шкафа с книги, сложен перпендикулярно до една от стените, и завари зад него Кралския заклинател — седеше на трикрако столче. До него имаше наклонена маса с лавица под нея, отрупана с дискове излъскано стъкло.
— Походката ти се е променила, Финад — каза Куру Кан. — Откакто стана Кралски защитник.
— Не бях го забелязал, Цеда.
