„Наистина трябва да спра да го правя.“
— Пет крила ще ти купят пълзене — измърмори от леглото си Техол Бедикт. — Не си ли се чудил колко е странно? Разбира се, всеки бог би трябвало да си има трон, но не следва ли от това също така, че всеки трон, построен за бог, би трябвало да е зает? А ако не е, то кой е този умник, дето е решил, че си струва да се почита един празен трон?
Седнал на трикракото столче до леглото, Бъг спря да плете. Вдигна грубата вълнена риза, над която се трудеше, да я огледа и едното му око примижа критично.
Погледът на Техол пробяга към слугата.
— Напълно сигурен съм, че лявата ми ръка е почти еднаква по дължина, ако не и съвсем еднаква с дясната. Защо си толкова упорит в заблуждението си? Нямаш кой знае какъв талант общо взето в нищо, като си помисли човек. Може би затова те обичам толкова, Бъг.
— Съвсем не толкова, колкото обичаш себе си — отвърна старецът и отново се залови с плетивото.
— Е, не виждам смисъл да спорим за това.
Техол въздъхна и размърда пръстите на краката си под овехтялата завивка. Вятърът тук беше освежаващ, благословено прохладен и съвсем смътно намирисваше на Вонящите низини покрай южния бряг. Леглото и столчето бяха единственото обзавеждане на покрива на къщата. Бъг продължаваше да спи долу, въпреки убийствената жега, и се качваше горе само когато работата му изискваше достатъчно светлина, за да вижда. Пестеше от маста за светилника, поне според Техол, тъй като тя бе станала ужасно скъпа, след като китовете оредяваха.
Посегна към сушените фурми на потъмнелия поднос, който Бъг бе поставил до него.
— Пак фурми. Чака ме поредната унизителна разходка до обществените нужници значи. — Задъвка разсеяно, загледан в маймунското катерене на работниците по купола на Вечния дом. По чиста случайност нищо не закриваше гледката към далечния дворец, израснал от сърцето на Ледерас, и още по-голямо бе удоволствието от начина, по който околните кули и мостовете на Третата тераса така добре ограждаха като в рамка голямата заблуда на крал Езгара Дисканар.
— Вечен дом, как не. Вечно недовършен.
Куполът се беше оказал толкова непосилно предизвикателен за кралските архитекти, че четирима се бяха самоубили в хода на строителството, а един беше загинал трагично — макар и донякъде мистериозно, — заклещен в една дренажна тръба.
— Седемнайсет години и все така. Май съвсем са вдигнали ръце от петото крило. Какво мислиш, Бъг? Ценя мнението ти.
Строителният опит на Бъг се свеждаше до възстановяването на огнището долу в кухнята. Двайсет и две печени тухли, иззидани в почти кубична форма и само две-три от тях като че ли не бяха дошли от някой срутен мавзолей в местното гробище. Гробищните зидари се придържаха към странна представа какъв точно трябва да е размерът на тухлите, благочестивите му кучи синове.
В отговор на въпроса на Техол Бъг вдигна глава и примижа.
Пет крила за двореца, с купола, издигащ се в центъра. Четири свръзки между крилата — откъм брега нямаше, бяха построени само две. Работата беше спряна, когато се разбра, че глината под основите се измества настрана като юмрук, стегнат около буца масло. Петото крило потъваше.
— Чакъл — каза Бъг и се върна към плетивото.
— Какво?
— Чакъл — повтори старецът. — Копаеш дълбоки кладенци в глината, на всеки няколко разтега, и ги пълниш с чакъл, набиваш го добре. Покриваш ги и вдигаш отгоре им стълбовете на основата. Като няма тежест върху глината, няма да се мести.
Техол зяпна слугата си.
— Хм. Откъде, в името на Блудния, ти хрумна това? Само не ми казвай, че си се сетил, докато си се опитвал да задържиш огнището да не тръгне.
Бъг поклати глава.
— Не. Не е толкова тежко. Но ако беше, щях да направя точно това.
— Копаеш дупка? Колко надолу?
— До основната скала, разбира се. Иначе няма да стане.
— И я пълниш с чакъл.
— И го натъпкваш здраво, да.
Техол взе още една фурма и забърса праха от нея — Бъг пак беше събирал от остатъците по пазара, като се бе надхитрял с плъхове и псета.
— Доста впечатляващо кухненско огнище би се получило.
— И още как.
— Ще си готвиш спокойно, доволен, като знаеш, че плочата няма да помръдне, освен при земетресение…
— О, и земетресение ще издържи. Щото чакълът поема трептенето.
— Невероятно. — Техол изплю костилката. — Какво мислиш? Дали да ставам днес от леглото?
— Няма причина да… — Слугата изведнъж млъкна, после замислено килна глава. — О, между другото, май ще трябва.
— Сериозно? Дано само не ми губиш времето.
— Три жени ни навестиха тази заран.
— Три жени. — Техол зазяпа най-близкия мост на Третата тераса, хората и колите, които се движеха по него. — Не познавам три жени, Бъг, а и да познавах, идването им едновременно би трябвало да е повод за ужас, а не за това небрежно „о, между другото“.
— Да де, но не ги познаваш. Нито една от тях. Поне не мисля, че ги познаваш. Все едно, за мен бяха нови лица.
— Нови? Не си ги виждал никога? Даже на пазара? По крайбрежната?
— Не съм. Може да са от другите градове или от някое село. И говореха странно.
— И попитаха за мен по име?
— Е, не точно. Искаха да разберат дали това е къщата на човека, който спи на покрива си.
— Щом е трябвало да питат това,
— Не, доколкото забелязах. Хубави жени. Млади и налети. Но теб, предполагам, не те интересува.
— Слугите не бива да предполагат. Хубави. Млади и налети. Сигурен ли си, че бяха жени?
— О, да, съвсем сигурен. Дори евнусите нямат толкова големи гърди, или толкова закръглени, или, хм, толкова щръкнали, че, хм, момичетата можеха да си опрат брадичките на тях…
Техол усети, че неволно е станал от леглото. Не разбра кога го беше направил, но му се стори съвсем естествено.
— Не я ли свърши тази риза, Бъг?
Слугата я вдигна пак.
— Като навиеш единия ръкав, става, мисля.
— Най-после пак мога да се покажа пред обществото. Вържи ги там краищата или каквото им правиш, и ми я дай тука.
— Но с панталоните още не съм почнал…
— Зарежи го това — прекъсна го Техол и уви спалния чаршаф около кръста си — веднъж, дваж, трети път, накрая го затъкна над едното бедро. После се спря, със странно изражение. — Бъг, в името на Блудния, да спрем малко с тия фурми за известно време, а? Та къде, викаш, са тези грандиозно надарени три сестрички?
— На улица „Червена“. В „При Хулдо“.
— В дупките или на двора?
— На двора.
— Това поне е добре. Мислиш ли, че Хулдо може да е забравил?
— Не. Но повечето време прекарва на Удавянията.
