— Ваше величество, другите светове, за които споменах… някои от тях ще ни позволят да ускорим прехвърлянията си. Там има… портали. Търся начини да ги отваряме, да ги владеем. Стига в тези светове да има морета, ще можем да пътуваме бързо…
— Морета ли? — Рулад се изсмя. — Ако няма морета, Ханан Мосаг, ще трябва да
— Ваше величество?
— Отваряш един свят над друг. Свят-океан — изливаш го в свят-пустиня.
Кралят-маг се ококори.
— Опустошението ще е… ужасно.
— Прочистването, искаш да кажеш. В края на краищата защо империята на Едур трябва да се ограничи само в един свят? Мисли, Ханан Мосаг. Но не мисли ограничено. — Замълча, потръпна от някаква вътрешна болка и продължи напрегнато: — Ето това дава властта. Да. Възможността да видиш нещата… мащабно. Множеството възможности. Кой би могъл да застане срещу нас в края на краищата? — Обърна се рязко. — Удинаас! Къде беше?
— На пристанището, императоре.
— Какво правеше там?
— Гледах как се хранят акулите.
— Ха! Чу ли, Ханан Мосаг? Хул Бедикт? Хладнокръвен е, нали? Този наш роб. Добър избор направихме, няма спор. Кажи ни, Удинаас, вярваш ли в тези тайни селения?
— Слепи ли сме за скритите истини, императоре? Иначе не мога да повярвам.
Ханан Мосаг се сепна и го изгледа с присвити очи.
Изведнъж Майен се обади, съвсем тихо:
— Пернатата вещица твърди, че този е обсебен.
Няколко секунди никой не проговори. Рулад бавно пристъпи към Удинаас.
— Обсебен? От какво, Майен? Робинята каза ли от какво?
— От Вайвала. Помниш онова, което стана, нали?
— Урут Сенгар го прегледа, императрице — заяви Ханан Мосаг.
— Да. И не откри нищо. Никаква отрова в кръвта му.
Рулад се взря в роба.
— Удинаас?
— Това съм, което ме виждате, господарю. И да има отрова в мен, не знам за нея. Господарката Урут беше сигурна в заключението си — иначе щеше да заповяда да ме убият още тогава.
— Тогава защо Пернатата вещица ще изрича такива обвинения?
Удинаас сви рамене.
— Може би за да отклони вниманието… Да се отърве от жестоките побоища.
Рулад го зяпна.
— Побоища? Никакви побоища не е имало. Случайна магическа атака…
— Сега кой иска да отклони вниманието? — каза с усмивка Майен. — На думите на един роб ли вярваш, или на тези на жена си?
Императорът като че ли се подвоуми.
— Разбира се, че не, Майен. — Обърна се към Ханан Мосаг. — Ти какво ще кажеш?
Невинно смръщеният поглед на краля-магьосник успя да съчетае до съвършенство тревога и смут.
— По кой въпрос искате да говоря, ваше величество? За наличието на отрова на Вайвал в Удинаас или за факта, че нейно величество бие робинята си?
Майен се изсмя грубо.
— О, Рулад, наистина не мислех, че ще ми повярваш. Робинята ми ме дразни. Всъщност мисля да си взема друга, не толкова непохватна и по-малко… негодуваща. Ха, сякаш една робиня има правото да негодува!
— Да негодува? За какво… защо?
— Крие ли се Вайвал в Удинаас, или не? — попита сопнато Майен и се изправи. — Прегледай роба, Ханан Мосаг.
— Кой командва тук!? — Крясъкът на Рулад накара всички да замръзнат. Беше вдигнал меча и острието затрептя, щом го разтърси поредният спазъм. — Всички ли сте решили да си играете игрички с нас? — Майен се сви на дивана, очите й се разшириха от страх.
Свирепият поглед на императора се прикова в нея, после — в краля-маг, и отново в нея.
— Всички вън — прошепна Рулад. — Всички освен Удинаас. Веднага!
Ханан Мосаг отвори уста да възрази, но се отказа и бързо излезе. Хул Бедикт го последва. Майен заситни след тях, увита в обшитото с коприна одеяло. Пернатата вещица тръгна залитайки след нея.
— Жено.
Майен спря.
— В рода Сенгар никога не сме били робите. Ще спреш. Ако е непохватна, ще я смениш. Ясен ли съм?
— Да, ваше величество.
— Махайте се.
Щом всички излязоха, Рулад отпусна меча и изгледа Удинаас.
— Не сме слепи за онези, които търсят изгода. Кралят-магьосник ни смята за твърде млад и невежа, но не знае нищо за истините, които сме виждали. Майен… тя е нещо мъртво под мен. Трябваше да я оставя на Феар. Това беше грешка. — Примига, сякаш едва сега дойде на себе си, и изгледа Удинаас с нескрито подозрение. — А ти, робе. Ти какви тайни криеш?
Удинаас се смъкна на коляно, без да отвърне.
— Нищо няма да остане скрито от нас. Погледни ни, Удинаас.
Той се подчини и видя присвилия се до императора дух.
— Тази сянка ще те прегледа, робе. Ще види дали криеш отрова в себе си.
Удинаас кимна.
„Да, направи го, Рулад. Много съм уморен. Искам всичко да свърши.“
Духът плавно се понесе напред и го обгърна.
„Охх, какви тайни!“
Удинаас позна гласа и затвори очи. „Много умно, Чезнещ. Сам пожела да си ти, нали?“
„Толкова много бяха разбити, реят се изгубени и сами. Този кучи син ни използва жестоко. Нима мислиш, че бихме се подчинили драговолно на исканията му? Аз съм необвързан и това ме направи полезен, неподатлив съм на принуда, но ближните ми не са. Може ли той да усети разликата? Очевидно не може. — В гласа се прокрадна лудешки смях. — И какво ще намеря? Удинаас. Трябва да останеш до този безумец, разбираш ли? Той отива в Ледерас и ще ни трябваш там.“
Удинаас въздъхна. „Защо?“
„Всичко с времето си. Ах, надсмиваме се над мелодрамата? Колко лошо, хе-хе. Разгадай тайните ми, ако смееш. Знаеш, че можеш.“
„Не. Иди си.“
Чезнещия се плъзна назад и възвърна облика си — смътна сива човешка фигура, завихрила се пред Удинаас.
Рулад свали едната си ръка от дръжката на меча и задра с пръсти лицето си. Воят, който се изтръгна от гърлото му, беше неистов:
— Защо ни лъжааат! Не можем да им се доверим! На никого! — Обърна се рязко. — Стани, Удинаас. Само ти не лъжеш. На теб само може да се вярва. — Пристъпи към трона и седна. — Трябва да помислим. Трябва да осмислим това. Ханан Мосаг… той ламти за нашата власт, нали?
Удинаас се поколеба, после каза:
— Да, ваше величество.
Зачервените очи на Рулад блеснаха.
— Кажи ни повече, робе.
