— Означава, че са се врекли да върнат на своя принц земите му. Виждаш ли, проклетият император Келанвед го прогони. Все едно, още не е станало. Но ще стане някой ден, може би скоро.
— И клетва? Добре. Явно този принц има доста способни войници на своя страна.
— О, да. Особено след като клетвата ги опази живи през цялото това време.
— Какво имаш предвид?
Магът като че ли се притесни.
— Много се разприказвах. Не ми обръщай внимание, момиче. Все едно, видя дирята, която са оставили кучите синове. Не са се опитали да я скрият, което значи, че са прекалено самонадеяни, нали? — Усмихна се, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Ще ги догоним и ще им покажем какво може да прави истинска конница. Със свестни стремена, искам да кажа — не се бием често от седлото, но не сме и новаци.
— Признавам, че разпали любопитството ми.
— Само любопитство ли, момиче? Никаква жажда за мъст?
Тя погледна настрани.
— Искам да поразгледам наоколо. Сама, ако нямаш нищо против.
Мъжът сви рамене.
— Не се отдалечавай много. Вреченият те е взел под опеката си, поне така мисля.
„Толкова… по-зле.“
— Няма.
Серен тръгна през гората. Беше прореждана десетилетия наред, имаше много пънове и сечища. Тя се вслуша в стъпките на връщащия се към пасището Корло. Щом тишината я обгърна, изведнъж съжали, че е останала сама. В душата й кипяха желания, нито едно от които здравословно, нито едно — приятно. Никога вече нямаше да се почувства чиста и тази истина тласкаше мислите й в обратна посока, сякаш част от нея се стремеше да омърси още повече плътта й, дотам, докъдето можеше да стигне. Защо не? Както беше сама в тъмното, не беше нищо да очерни душата си, все по-дълбоко и по-дълбоко.
Сама и вече изплашена — от самата себе си, от поривите в себе си — продължи да върви без посока. Все по-навътре в гората, където пъновете бяха по-малко и омекнали от гнилото, нападалите клони и дървета — все по-нагъсто. Следобедната светлина едва стигаше до нея.
Болката не беше нищо. Беше безсмислена. Не, нещо ценно имаше в болката, макар и само заради това, че напомняше на човек, че все още живее. Щом нищо нормално никога вече не можеше да се върне, трябваше да се намерят други удоволствия. Да ги опитоми, тяло и ум да се стегнат отново — за някаква по- тъмна наслада.
Стигна до поляна, сред която се извисяваха фигури.
Спря.
Неподвижни, полузатънали в земята, наклонени във високата трева. Статуи. Това беше земя на племената тартенал, припомни си тя. Преди да дойдат ледериите и да ги съкрушат. Името „Дреш“ всъщност беше тартеналско, както и имената на близките села — Денер, Лан и Брус.
Серен излезе на поляната.
Всичко пет статуи, със смътно човешки очертания, но толкова обрулени от вятъра и дъждовете, че все едно бяха безлики, с едва забележими вдлъбнатини, очертаващи очните кухини, врязани в гранита. Всички бяха заровени до кръста, което предполагаше, че когато са били изцяло над земята, са се издигали високи колкото самите тартенал. Някакъв пантеон, предположи тя, с изтрити имена и лица, изтрити от десетките столетия, изтекли откакто тази поляна за последен път е видяла поклонници.
По онова време ледериите почти бяха заличили тартеналите от лицето на света. Най-безжалостният геноцид от многото им завоевания. Спомни си едно изречение, написано от свидетел на тази война. „Биеха се в защита на свещените си места с лица, разкривени от ужас, сякаш провалът им щеше да отприщи нещо огромно и ужасно…“ Огледа се. Единственото огромно и ужасно нещо тук беше запустението.
Знаеше, че такива мрачни моменти в ледерийската история се пренебрегват систематично и буквално не играят никаква роля в културните им представи като за носители на прогрес, освободители от оковите на примитивни начини на живот, на жестоки традиции и порочни ритуали. Освободители, предопределени да изтръгнат от ръцете на жестоки тирани потиснатите им жертви в името на цивилизацията. Рядко се признаваше, че след завоеванията ледериите налагаха собствените си правила на потисничество. Нали в края на краищата имаше само един път към успех и съвършенство, постлан със злато и поддържан от ледерийските събирачи на данъци — и само свободни можеха да вървят по него.
„Свободни да се облагодетелстват от тази игра. Свободни да разберат собствените си вродени недостатъци. Свободни да злоупотребят други с тях. Свободни да бъдат експлоатирани. Свободни да бъдат притежавани заради дълг. Свободни да бъдат изнасилвани.“
И да познаят страданието. Природна истина беше, че някои изминаваха този път по-бързо от други. Винаги щеше да има такива, които можеха само да пълзят. Или да падат покрай пътя. Най-основните закони на съществуването, в края на краищата, винаги бяха жестоки.
Статуите пред нея бяха безразлични към всичко това. Поклонниците им бяха загинали, за да ги защитят, и то за нищо. Паметта не беше лоялна към миналото, само към неизбежностите на настоящето. Серен се замисли дали Тайст Едур гледат на света по същия начин. Колко от тяхното минало беше забравено избирателно, колко неприятни истини бяха изкривени в самоутешителни лъжи? И те ли страдаха от същия недостатък, от тази необходимост да се преправя историята, за да се отговори на някакво дълбоко вродено чувство за вина, празнота в ядрото, отекваща с окаяна несигурност? Дали целият този стремеж към прогрес не беше нищо повече от безнадеждно търсене на някакво нейно запълване, все едно че на някакво инстинктивно ниво съществува смътно разбиране, признание, че тази игра няма стойност и затова победата е безсмислена?
Подобно разбиране трябваше да е смътно, защото яснотата бе нещо трудно за постигане, а ледериите не обичаха трудните неща и затова рядко скланяха да мислят в тази посока. Предпочитана реакция бяха по-елементарните чувства, на сложните аргументи се гледаше с яд и с подозрение.
Тя отпусна длан на рамото на най-близката статуя и с изненада откри, че камъкът е топъл. Навярно бе съхранил слънчевата топлина. Но не, твърде топъл бе за това. Серен отдръпна ръката си — още малко и камъкът щеше да изгори кожата й.
Обзе я безпокойство. Изведнъж се смрази и отстъпи назад. И едва сега видя мъртвата трева около всяка статуя, изсъхнала от несекващата топлина.
Боговете на Тартенал като че ли изобщо не бяха мъртви.
„Понякога миналото оживява, за да разкрие лъжите. Лъжите, устоявали само със силата на волята и на общото мнение. Понякога това разкритие идва плувнало в прясно пролята кръв.“ Заблудите сами подканяха да бъдат разбити. Ледерийското превъзходство. Арогантността на Тайст Едур. „Светостта на собствената ми плът.“
Чу звук зад себе си и се обърна.
Лоста стоеше в края на поляната.
— Корло каза, че имало нещо… неспокойно… в тази гора.
Тя въздъхна.
— По-добре да бях само аз.
Той се усмихна кисело. Серен тръгна към него.
— Тартенал. Мислех си, че познавам тази земя. Всяка пътека, местата със стари надгробни могили и оброчища. Нали това е в задълженията на един Аквитор.
— Надявам се да се възползваме от тези знания — каза Вреченият. — Не искам фанфари, когато влезем в Ледерас.
— Съгласна съм. Дори сред тълпата бежанци ще изпъкваме. Не е зле да помислите за някакво облекло, което не прилича толкова на униформа.
— Едва ли ще е от значение, момиче. Все едно, ще ни вземат за дезертьори и ще ни тикнат в редиците на защитниците. Тази война не е наша и предпочитаме да нямаме нищо общо с нея. Въпросът е можеш ли да ни вкараш незабелязано в Ледерас?
— Да.
— Добре. Момчетата са почти готови с новите стремена.
