види.
— Кои вие?
Момичето пристъпи напред. Зад него се появи висока, загърната в халат закачулена фигура. След нея — дух на сенките, влачеше нечие тяло.
Серен ахна стъписана.
— Блудния да ме пази, става все по-трудно!
— Аквитор — каза Феар, — щях да ви укоря за щедростта тази нощ, ако не включваше и мен. Можете ли все пак да се справите?
Тя гледаше високата закачулена фигура. После каза:
— Вероятно. Има едни тунели…
Феар отново погледна момиченцето и спътниците му. Погледът му се спря върху призрака.
— А ти? Защо не служиш на императора си тази нощ?
— Аз съм необвързан, Феар Сенгар. Бягаш ли? Това е… неочаквано.
Не му хареса насмешката в гласа.
— А кой е този, дето го носиш?
— Робът Удинаас.
Феар се обърна към Серен.
— Тях ще ги гонят докрай, Аквитор. Заради този роб.
— Помня го.
— Измяната му към императора струваше скъпо. Нещо повече, мисля, че той уби Майен…
— Мисли каквото си щеш — прекъсна го призракът. — Но грешиш. Забравяш, Феар Сенгар, че този човек е
„Щом казваш.“
— Това можем да го обсъдим по-късно — намеси се Серен. — Кетъл, кой е този мъж?
Детето отвори уста, но закачуленият я изпревари:
— Селекис съм, от кулата Азат.
— От кулата Азат? Забавно. Хм, висок си като Едур, Селекис. Може ли да видим лицето ти?
— По-добре недейте, Серен Педак. Поне засега. — Скритият му поглед като че ли се беше спрял на Феар, когато продължи: — Може би по-късно, след като напуснем този град и имаме време да обсъдим възможните си посоки. Може пък да се окаже, че доста време ще попътуваме заедно.
— Не мисля — каза Феар. — Аз отивам да намеря Бащата Сянка.
— Нима? И Скабандари Кървавото око още е жив?
Изненадан, Феар замълча. „Трябва да е някой Тайст Едур. От другите племена навярно. И той бяга. Не е по-различен от мен значи.“
— Хайде влизайте всички — подкани ги Серен. — Да потършуваме за провизии, макар да съм сигурна, че Гилдията на ловците на плъхове ще може да ни осигури всичко… срещу заплащане.
— Прочутите ледерийски нрави, разбира се — засмя се призракът.
Шурк Елале стъпи на покрива. Слънцето бе изгряло и по градските хълмове и тераси се виждаха хора — вървяха малко по-бавно от обикновено. Колебливо, като че ли изпълнени с някакъв трепет. Все пак из града имаше патрули на Тайст Едур — обикаляха, сякаш търсеха някого.
Техол Бедикт и слугата му стояха в другия край, с гръб към Шурк, и гледаха към канала. Техол се обърна и й се усмихна. Изглеждаше… различно.
— Техол Бедикт — рече тя, щом застана до него. — Едното ти око е синьо.
— Нима? Сигурно е някаква гадна инфекция, Шурк, защото едва виждам с него.
— С времето ще се оправи — каза Бъг.
— Е, продължаваш ли да кроиш края на цивилизацията, Техол?
— Да. И ще е великолепен край.
Тя изсумтя.
— Ще ти пратя тогава Шанд, Хеджун и Рисарх…
— Да не си посмяла. Тях ги закарай на островите. Сам действам по-добре.
— Сам?
— Е, с Бъг, разбира се. В края на краищата човек има нужда и от слуга, нали.
— Вероятно. Ами… дойдох да се сбогуваме.
— Малко на пиратство тръгваме, а?
— Защо не? Просто си търся по-добра кариера.
Техол погледна Бъг.
— Крадецът, който потъна…
— … изплува пак — довърши Бъг.
Двамата се усмихнаха.
Шурк Елале им обърна гръб.
— Какво пък, това е едно от нещата, които няма да ми липсват.
Шурк си тръгна, Техол и Бъг погледаха още малко пробуждащия се град. Завзетия град, узурпирания трон, чужденците по улиците, които изглеждаха по-скоро… объркани.
Двуглавото насекомо се беше вкопчило в рамото на Техол и не искаше да помръдне. Той потърка синьото си око и въздъхна.
— Знаеш ли, Бъг, радвам се, че не го направи.
— Кое?
— Да ме накараш да забравя.
— Реших, че ще можеш да се справиш.
— Прав си. Мога. Така поне мога да скърбя.
— По твоя си начин.
— По моя, да. Единствения, който знам.
— Знам, господарю.
Малко след това Бъг се обърна и тръгна към капака.
— Няма да се бавя.
— Добре. А, и като свършиш, вземи почисти малко долу.
Слугата спря до отвора, помисли и рече:
— Мисля, че ще намеря време да свърша точно това, господарю.
— Чудесно. Е, аз си лягам.
— Добра идея, господарю.
— Естествено, че е добра, Бъг. Моя е, нали?
Епилог
